— Може да е успял. Не знаем какво е разкрил, преди да го премахнат. Така или иначе, сега се връщам в Джорджия. Продължавайте да търсите.
Келстийн въздъхна и кимна. Беше много потиснат.
— Успех, мистър Ричър. Дано да довършите делото на брат си. Надявам се. Той често говореше за вас. Знаете ли, много ви обичаше.
— Разказвал ви е за мен? — изненадах се аз.
— Често — повтори старецът. — Много ви обичаше. Съжаляваше, че не можете да се срещате.
За момент онемях. Изпитвах непоносимо чувство за вина. Понякога с години не се сещах за него. А той бе мислил за мен.
— Той беше по-възрастен, но вие сте се грижили за него — добави Келстийн. — Така ми каза. Че сте много свиреп. И суров. Ако трябваше да прати някого срещу Клайнър, сигурно щеше да избере вас.
Кимнах и рекох:
— Тръгвам си.
Стиснах крехката му десница и го отведох при охраната.
Мъчех се да съобразя откъде си доставя Клайнър толкова много хартия. В същото време се чудех дали ще хвана полета в шест до Атланта и се напрягах да забравя последните думи на Келстийн. Улиците бяха задръстени, аз мислех за всичко това и се оглеждах за такси, тъй че не усетих кога са дошли двамата латиноамериканци. Но усетих много добре пистолета, опрян в ребрата ми. Малък автоматичен пистолет в малка ръка, прикрит под шлифер, каквито хората често носят през септември.
Той ме побутна с дулото, а партньорът му кимна към една кола, паркирана до тротоара на двайсет метра от нас. Колата се стрелна напред и партньорът протегна ръка да отвори вратата с жеста на портиер от луксозен хотел. Гледах пистолета, гледах колата и пресмятах.
— Влизай вътре — тихо рече първият. — Иначе ще те застрелям.
Стоях и в главата ми се въртеше само едно — че може да изтърва самолета. Мъчех се да си спомня кога е следващият. Май беше в седем.
— В колата — повтори онзи.
Твърдо знаех, че няма да стреля на улицата. Пистолетът бе малък, но нямаше заглушител. Щеше да вдигне страхотен шум, а наоколо имаше хиляди хора. Другият латиноамериканец беше с празни ръце. Може би криеше пистолет в джоба си. Оставаше шофьорът. Вероятно с пистолет на съседната седалка. Аз нямах нищо. Якето с палката, пистолета и ножа беше в Атланта, на хиляда и двеста километра от мен. Трябваше да реша.
Реших да не влизам в колата. Просто стоях насред улицата и залагах живота си на предположението, че онзи няма да посмее да стреля. Той също стоеше с преметнат през лакътя шлифер. Колата бе спряла до нас. Партньорът застана от другата ми страна. И двамата бяха дребни. Общо едва ли тежаха колкото мен. Колата чакаше с включен двигател. Не помръдвахме. Бяхме застинали като манекени на витрина. Най-новите модели за есенния сезон — армейски униформи и бежови шлифери.
Пред двамата ми противници възникваше сериозен проблем. В такава ситуация имаш само част от секундата, за да изпълниш заплахата. Кажеш ли, че ще стреляш, трябва да натиснеш спусъка. Не го ли сториш, вече си отписан. Блъфът става прозрачен. Не стреляш ли, значи си нищо. А онзи не стреля. Само стоеше и се гърчеше от колебание. Хорското множество течеше край нас. Зад спрялата кола кънтяха яростни клаксони.
Те не бяха глупави. Поне не толкова глупави, че да ме застрелят насред оживената улица. Знаеха, че съм наясно с блъфа им. Вече никога нямаше да заплашват, щом не могат да изпълнят заплахата. Но не им стигна ум да си тръгнат. Продължаваха да стоят.
Врътнах се настрани, като че исках да отстъпя. Пистолетът под шлифера се люшна към мен. Проследих движението и сграбчих с лява ръка китката на дребосъка. Дръпнах пистолета покрай себе си и с дясната ръка прегърнах врага през рамото. Отстрани навярно приличахме на танцьори или на любовна двойка край някоя стена. После се люшнах напред и го затиснах върху колата. През цялото време стисках китката му с все сила, забивах нокти в плътта. Вярно, с лява ръка, но сигурно го болеше. А под тежестта ми едва си поемаше дъх. Партньорът му още стискаше дръжката на вратата. Озърташе се. После посегна към джоба си. Отскочих назад, дръпнах ръката на първия и го блъснах в колата. След това си плюх на петите. С пет крачки изчезнах в навалицата. Подскачах и се провирах сред потока от хора. Тук-там хлътвах в някой вход, сетне отново изскачах и се втурвах през улицата сред вой на клаксони и скърцане на спирачки. Двамата се опитаха да ме гонят, но скоро изостанаха. Не смееха да рискуват.
След осем пресечки спрях такси и успях да хвана самолета в шест: Кой знае защо, обратният полет се оказа по-бавен. Седях в самолета два часа и половина. Мислех си за Джо през целия полет над Ню Джърси, Мериленд и Вирджиния. На влизане в Джорджия си спомних за Роскоу. Исках пак да я видя. Ужасно ми липсваше.