Спуснахме се през гъсти буреносни облаци. Вечерта над Атланта приличаше по-скоро на непрогледна нощ. Изглежда, отнякъде се задаваше грамаден циклон. На слизане от самолета въздухът в преходния ръкав беше тежък и плътен, наситен с мирис на буря и керосин.
Ключът от бентлито наистина ме чакаше на информацията. Беше в плик заедно с квитанция от паркинга. Отидох да търся колата. Откъм север вееше топъл вятър. Задаваше се голяма буря. Усещах как из въздуха се трупа електричество. Намерих колата. Задните прозорци бяха затъмнени. Монтьорът не бе успял да довърши предните. Така колата изглеждаше като за кралска особа. Якето беше в багажника. Облякох го и с облекчение усетих тежестта в джобовете. Седнах зад волана, излязох от паркинга и подкарах на юг по мрачната магистрала. Петък, девет часа вечерта. След около трийсет и шест часа щеше да почне извозването от склада.
Към десет пристигнах в Маргрейв. Още трийсет и пет часа. През изминалия час размишлявах над онова, което съм учил в Щабната академия. Там преподаваха военни доктрини, измислени предимно от разни дърти германци — много са си падали по тая част. Навремето не им обръщах внимание, но съм запомнил едно нещо: рано или късно трябва да влезеш в схватка с основните сили на врага. Без това няма победа. Рано или късно издирваш основните сили, нападаш и ги унищожаваш.
Знаех, че са започнали с ядро от десет души. Хъбъл ми каза. После очистиха Морисън и станаха девет. Знаех за Клайнър старши и младши, Тийл и Бейкър. Оставаше да открия още пет имена. Усмихнах се. Отбих от шосето към паркинга пред закусвалнята. Спрях откъм края и слязох. Прозинах се и се разкърших в душната нощ. Бурята още се бавеше, но щеше да дойде. Въздухът бе все тъй тежък и плътен. Усещах електричеството из облаците. Заобиколих колата. Изпънах се на задната седалка и затворих очи. Исках да поспя около час и половина.
Сънувах Джон Лий Хукър. От едно време, още преди да се прочуе. Свиреше на старомодна китара, седнал върху табуретка. Табуретката пък беше върху дъсчен квадрат. Той обичаше да забива в подметките си бирени капачки, за да тропат. Като обувки за степ. Сядаше на табуретката и свиреше в типичния си дързък, насечен стил. И през цялото време отмерваше такта с крак. Сънувах го как потропва по старата дъска.
Но шумът не беше от обувките на Джон Лий. Някой тропаше по предното стъкло. Стреснах се и надигнах глава. Отвън ме зяпаше сержант Бейкър. Големият хромиран часовник на таблото показваше десет и половина. Бях спал само половин час. Повече явно не ми се полагаше.
Най-напред реших да променя плановете си. Случаят ми поднасяше нещо далеч по-добро. Ако знаеха, дъртите германци сигурно щяха да ръкопляскат. Адски са си падали по гъвкавата тактика. После бръкнах във вътрешния джоб и свалих предпазителя на пистолета. Измъкнах се от другата страна и погледнах Бейкър над покрива на колата. Той се хилеше дружелюбно, разкривайки златния зъб и всичко останало.
— Как си? — рече. — За спане на обществено място, току-виж, те прибрали на топло.
Аз също му се ухилих.
— Ха върви се разправяй с полицаи. Нали все ви тревожи пътната безопасност? Само това повтаряте: умориш ли се, отбий от пътя и вземи да подремнеш.
— Ела да те черпя едно кафе — предложи той. — Ено го прави страхотно.
Заключих колата. Не измъквах ръка от джоба си. Минахме по чакъла и влязохме в закусвалнята. Седнахме в крайното сепаре. Очилатата сервитьорка донесе кафе. Без да поръчаме. Сякаш знаеше какво ни трябва.
— Как я караш? — запита Бейкър. — Сигурно страдаш заради брат си.
Свих рамене. Поех чашата с лява ръка. С дясната стисках пустинния орел.
— Не бяхме чак толкова близки.
Бейкър кимна.
— Роскоу още ли помага на федералните?
— Май че да — рекох аз.
— А къде се е запилял Финли?
— Отскочи до Джаксънвил. Трябва да провери едно нещо във Флорида.
— Джаксънвил ли? — изненада се Бейкър. — Че какви ще ги търси там?
Пак свих рамене. Отпих от кафето.
— Де да знам. Нищо не ми казва. Нали не съм на служба. Само ме гони по задачи. Сега пък заръча да взема нещо от дома на Хъбъл.
— От дома на Хъбъл? — повтори Бейкър. — Какво точно?
— Някакви стари документи. И каквото друго намеря.
— А после? И ти ли тръгваш за Флорида?
Поклатих глава. Отпих още глътка кафе.
— Финли заръча да ги пратя по пощата. На някакъв адрес във Вашингтон. Мисля да преспя у Хъбъл, а утре сутрин ще ги изпратя.
Бейкър бавно кимна. После пак се усмихна дружелюбно. Но личеше, че е насила. Допихме кафето. Бейкър хвърли два долара на масата и излязохме. Той се качи в служебната кола. Махна ми с ръка и потегли. Изчаках малко, после тръгнах към бентлито. Пресякох мрачното градче и завих надясно по Бекман Драйв.