Пороят се сипеше. Чувах как трополи по найлоновите костюми. Чувах металния му звън по покрива на камиона. За миг ги видях в проблясъка на мълния. Изглеждаха като призраци. Като бегълци от преизподнята. Ужасна гледка. За пръв път се запитах дали в понеделник наистина щях да се справя. Но сега нямах съмнения. Тази нощ изненадата бе на моя страна. Щях да бъда преследвач — невидим, кошмарен и безмилостен.
Клайнър младши почна да ги подрежда. Бръкна в камиона и извади лост. Посочи трима от бойците си, после ги поведе през пороя към къщата. Петият щеше да чака при камиона. Заради дъжда трябваше да влезе в кабината. Видях го как се озърта към мрачното небе, после към шофьорската седалка. Измъкнах палката. Промъкнах се през храстите. Нямаше как да ме чуе. Капките трополяха около ушите му.
Той ми обърна гръб и пристъпи към кабината. За секунда затворих очи и видях как Джо лежи в моргата с дупка вместо лице. Видях как Роскоу трепери пред отпечатъците в коридора. После изхвръкнах от храстите. Хвърлих се зад врага. Стоварих палката в основата на черепа му. Палката беше тежка, а аз замахнах с все сила. Усетих как костта се разпада под нея. Онзи рухна като дърво. Просна се с лице върху чакъла, а дъждът трополеше по найлоновия костюм. С един ритник му строших врата. Номер първи отпадаше.
Издърпах трупа по чакъла и го хвърлих зад камиона. Заобиколих и извадих ключовете от таблото. Промъкнах се към къщата. Прибрах палката в джоба си. Измъкнах ножа и го поех с дясната ръка. Не исках да стрелям в къщата. Прекалено е шумно, дори при такава буря. Спрях пред вратата. Ключалката беше изкъртена, от рамката стърчаха трески. Зърнах лоста да се търкаля в антрето.
Къщата беше голяма. Доста време им трябваше, за да я претърсят. Предполагах, че четиримата няма да се разделят. Първо щяха да търсят заедно. И чак след това да се разпръснат. Чувах ги как трополят по горния етаж. Излязох навън и зачаках някой да слезе долу. Притисках се към стената до разбитата врата. Отгоре навесът ме закриваше. Дъждът бе все тъй пороен. Същинска тропическа буря.
Чаках близо пет минути, докато най-сетне първият слезе долу. Чух как дъските в коридора изскърцаха. Чух го да отваря вратата на гардероба. Пристъпих в къщата. Той стоеше с гръб към мен. Беше един от онези с пушките — висок, но по-слаб от мен. Прокраднах се зад него. Посегнах с лява ръка над главата му. Забих пръсти в очите. Пушката глухо тупна на килима. Дръпнах врага назад, извъртях го и тичешком го изтеглих навън. В пороя. Забих пръсти още по-дълбоко в очите му. Опънах главата назад. Прерязах му гърлото. Това не става с един елегантен замах. Не е като във филмите. Просто не съществува толкова остър нож. В човешкото гърло има цял куп жилави хрущяли. Трябва с все сила да кълцаш напред-назад. Доста време отнема. Но в крайна сметка става. И то доста добре. Докато ножът стигне до кокал, врагът вече е мъртъв. Така стана и с този. Кръвта му бликна и се смеси с дъждовните струи. Той омекна и провисна в ръцете ми. Свършено с номер втори.
Хванах трупа за качулката и го повлякох по тревата. Нямаше смисъл да го вдигам на ръце. Главата му сигурно щеше да се откъсне. Оставих го да лежи в градината. Пак изтичах вътре. Взех пушката и се навъсих. Беше сериозно оръжие. „Итака Маг–10“. Виждал съм такива в армията. Стрелят с огромни патрони. Имат такава мощност, че и през ламарините на кола убиват човек на място. А в насрещен бой са просто унищожителни. Имат само по три патрона, но както се казва, додето изстреляш третия, битката определено е свършила.
Предпочитах да продължа с ножа. По-безшумен е. Но като резервно оръжие пушката беше за предпочитане пред пустинния орел. Работата е там, че с такава пушка няма защо да се целиш. От дулото изхвръква широк сноп олово. С „Маг–10“ можеш да не улучиш само ако си с гръб към мишената.
Отново излязох през разбитата врата и притиснах гръб към стената под поройния дъжд. Предполагах, че скоро ще почнат да излизат. Вече бяха наясно, че не съм вътре, а и навярно се питаха къде е изчезнал четвъртият, значи трябваше да излязат. Неминуемо. Не можеха да стоят там до сутринта. Чаках. Вътре подът отново изскърца. Не му обърнах внимание. Рано или късно щяха да излязат.
Излязоха. Двама. Плътно един до друг. За част от секундата се поколебах. Те прекрачиха под пороя и чух как капките заплющяха по найлоновите костюми. Пак извадих палката. Поех я с дясна ръка. Първият рухна веднага. Палката безпогрешно го улучи в тила и едва не му откъсна главата. Но вторият успя да реагира. Отскочи и се завъртя, тъй че вторият удар не улучи. Палката само строши ключицата му и го повали на колене. С лявата ръка го намушках в лицето. Вдигнах палката за нов удар. Чак на третия път успях да му строша врата. Жилав тип се оказа. Но не чак толкова. Край на номера три и четири.