Фаровете на бентлито бяха слабички. Какво да се прави, модел отпреди двайсет и пет години. До разсъмване имаше още няколко часа. Последните буреносни облаци отминаваха и от време на време луната надничаше иззад тях. Пътят непрекъснато лъкатушеше. Беше неравен и хлъзгав от пороя. Тежката стара кола подскачаше и занасяше настрани. Наложи се да намаля скоростта. По-добре десетина минути в повече, отколкото няколко часа пеш през нивите. А и още не ми се ходеше при Джо. Не исках още един Ричър да умре, след като е разбрал.
Отминах горичката. Едва я зърнах като тъмно петно на черния небесен фон. В далечината изникнаха лампите на затвора. Пламтяха ослепително сред нощния пейзаж. Отминах. Още километри наред ги виждах зад себе си в огледалото. После прекосих Франклин, минах през моста, напуснах Джорджия и навлязох в Алабама. Прелетях край старата кръчма, където бяхме вечеряли с Роскоу. Сега беше пуста и мрачна. След още километър и половина спрях пред мотела. Оставих двигателя включен и изтичах да събудя дежурния.
— Отседнал ли е при вас човек на име Финли? — запитах аз.
Той разтърка очи и отвори книгата.
— Номер единайсет.
Наоколо цареше нощен покой. Целият мотел бе задрямал и тих. Открих бунгалото на Финли. Номер единайсет. Шевролетът беше паркиран отпред. Заблъсках с юмруци по вратата. Най-сетне чух сърдито ръмжене. Още не бе в състояние да говори. Теглих на вратата два-три ритника.
— Излизай, Финли.
— Кой е? — долетя вик иззад вратата.
— Ричър. Отвори тая проклета врата.
За момент настана тишина. После вратата се отвори. Финли застана на прага. Явно ставаше от леглото. Беше по гащета и сива тениска. Смаях се. Подсъзнателно бях очаквал да спи с костюма от туид.
— Какво искаш, по дяволите? — запита той.
— Да ти покажа нещо.
Той примига и се прозина.
— Кое време е, мътните да те вземат?
— Не знам. Пет или шест сутринта. Обличай се. Заминаваме.
— Къде?
— В Атланта — рекох аз. — Имам да ти покажа нещо.
— Какво? Не можеш ли просто да обясниш по човешки?
— Обличай се, Финли — повторих аз. — Тръгваме.
Той изръмжа, но отиде да се облича. Позабави се доста. Към петнайсет минути. Хлътна в банята. Влезе си като нормален, току-що станал човек. А излезе самият Финли. С костюма и прочие.
— Добре — каза той. — Прави му сметката, Ричър, ако ме разкарваш за глупости.
Излязохме в тихата нощ. Отидох до колата. Той заключи бунгалото и ме последва.
— Ти ли ще караш?
— Защо? — изненадах се аз. — Имаш ли нещо против?
Стори ми се адски изнервен. Хвърли яростен поглед към лъскавото бентли.
— Не обичам да ме возят. Може ли аз да карам?
— Все ми е едно кой кара — рекох аз. — Само бъди така добър да седнеш в колата, по дяволите.
Финли се вмъкна зад волана и аз му подадох ключовете. С най-голямо удоволствие. Бях грохнал от умора. Той даде заден ход и изкара бентлито от паркинга. Зави на изток. Бързо караше. По-бързо от мен. Беше страхотен шофьор.
— И какво става? — запита Финли.
Погледнах го. Различих очите му в смътното сияние на таблото.
— Открих — казах аз. — Знам каква е цялата работа.
Той пак врътна глава към мен.
— Ще ми кажеш ли?
— Свърза ли се с Принстън? — запитах аз.
Той изръмжа и сърдито тропна с длан по волана.
— Цял час разговаряхме. Онова момче знаеше цял куп неща, накрая обаче излезе, че нищо не знае.
— Какво ти каза?
— Всичко. Умно момче беше. Завършило история и станало асистент на Бартоломю. Оказа се, че Бартоломю и онзи Келстийн били големи фигури в борбата срещу фалшификаторите. Джо често ги търсел за справки.
Кимнах.
— Вече чух това от Келстийн.
Той пак ме погледна. Още се цупеше.
— Защо питаш тогава?
— Интересуват ме изводите ти — обясних аз. — Искам да знам докъде стигнахте.
— Доникъде. Цяла година са спорили и накрая решили, че просто няма начин Клайнър да си набави такова количество висококачествена хартия.
— Точно същото каза и Келстийн. Само че аз разбрах как става.
Той ме погледна отново. С изненада. В далечината отпред просветнаха прожекторите на Уорбъртън.
— Хайде де, разкажи ми.
— Събуди се и си размърдай мозъка, колежанче — рекох.
Той пак изръмжа. Още се сърдеше. Навлязохме в морето от светлина около затвора. Отминахме. Ослепителното жълто сияние остана зад нас.
— Поне подскажи нещо — каза Финли.
— Ще ти подскажа. Дори две неща. Първо заглавието на списъка. Е унум плурибус. А после вземи да си помислиш с какво е уникална американската валута.
Той кимна. Замисли се. Потропа с дългите си пръсти по волана.
— Е унум плурибус — промърмори след малко. — Обратното на националния девиз. Вероятно значи, че от едното се получава множество.