Слушах ръмженето на Пикар и ми стана още по-криво заради Финли. Но в този момент се появи Клайнър. На костеливото му лице грееше широка усмивка. Вълчите зъби лъщяха. Погледът му се впи в мен. С лявата си ръка стискаше полицейска пушка. А в дясната държеше пистолета, с който бе убит Джо. Дулото сочеше право към мен.
Беше изящен мъничък пистолет двайсет и втори калибър. С голям заглушител. Пистолет за убиец, който обича да гледа жертвите си отблизо. Взирах се в заглушителя. Преди девет дни върхът му бе докоснал слепоочието на моя брат. Сигурен бях. Усещах го.
Пикар и Тийл минаха зад бюрото. Тийл седна. Пикар застана до него. Клайнър ни направи знак също да седнем. Използваше дулото на пушката вместо показалка. Упътваше ни с кратки, отсечени движения. Седнахме. Бяхме един до друг срещу огромното палисандрово бюро. Гледахме Тийл. Клайнър затвори вратата и се облегна на нея. С едната ръка подпираше пушката върху бедрото си. Насочена към слепоочието ми. Другата ръка с пистолета беше отпусната към пода.
Внимателно ги огледах един по един. Старият Тийл се бе втренчил в мен и от съсухреното му лице бликаше всичката ненавист на света. Явно бе потресен. Приличаше на човек под невероятен натиск. Стори ми се отчаян. Сякаш едва се крепеше. Сякаш бе с двайсет години по-стар от елегантния кмет, когото срещнах тук в понеделник. Пикар изглеждаше по-добре. Той притежаваше хладнокръвието на велик спортист. Беше като футболна звезда или олимпийски шампион на посещение в старата си гимназия. Но край очите му зърнах едва забележими бръчици. Потрепваше с пръст по бедрото си. Очевидно и той беше напрегнат.
Завъртях очи към Клайнър. Вгледах се внимателно. Но не му личеше нищо. Беше сух, мършав и жилав. Не помръдваше. Стоеше съвсем неподвижно. Лицето и тялото му не издаваха никакво чувство. Приличаше на дървена статуя. Само в очите му пламтеше свирепа енергия. Те ме гледаха яростно от безжизненото костеливо лице.
Тийл отвори едно чекмедже. Извади касетофона на Финли. Подаде го на Пикар. Пикар остави револвера на бюрото и се зае да размотава кабелите. Включи касетофона. Без да слага микрофон. Нямаше да записват. Искаха да чуем нещо. Тийл се пресегна и натисна бутона на интеркома. В тишината чух глухо бръмчене откъм канцеларията.
— Бейкър — рече Тийл. — Ела, ако обичаш.
Клайнър се дръпна от вратата и Бейкър влезе. Беше с униформа и револвер на пояса. Погледна ме. Не се усмихна. Носеше две касети. Тийл ги взе. Избра едната.
— Запис — каза той. — Слушайте. Ще ви бъде много интересно.
Зареди касетата и щракна капачето. Натисна бутона. Чу се тихо бръмчене и съскане. Долових и някакво глухо кънтене. После се раздаде гласът на Роскоу. Висок и изплашен. Изпълни тихия кабинет.
— Ричър, наредиха ми да се обърна към теб, разбираш ли? Върши каквото ти кажат, иначе лошо ме чака. Ако се питаш за какво точно става дума, заръчаха да идеш в моргата и да прегледаш протокола от аутопсията на мисис Морисън. Това ме чака. Помогни ми, моля те. Край на съобщението, Ричър.
Гласът й заглъхна сред неясния кънтеж. Долових тих стон, сякаш я бяха дръпнали грубо назад. После Тийл изключи касетофона. Гледах го. Задръжките ми бяха паднали почти до нулата. Вече не се чувствах човек.
Пикар и Бейкър гледаха мен. Самодоволно ухилени. Сякаш си имаха по едно асо в ръкава. Тийл извади касетата. Сложи я на бюрото. Показа ми другата и я зареди. Пак щракна капачето и натисна бутона.
— Още един запис. Слушайте.
Чухме същото съскане. Съшият глух кънтеж. После се раздаде гласът на Чарли Хъбъл. Беше в истерия. Също като онзи ден, когато я видях на алеята.
— Хъб — изрече гласът. — Говори Чарли. Децата са с мен. Не сме у дома, разбираш ли какво искам да кажа? Трябва да ти предам нещо. Ако не се върнеш, децата ще пострадат. Тия хора казват, че знаеш какво ги чака. Същото, което трябвало да стане с мен и теб, само че щели да го направят на децата. Затова ела веднага, моля те.
Гласът изтъня и заглъхна сред неясното шумолене. Тийл изключи касетофона. Извади касетата и внимателно я остави до другата. Точно пред мен. После Клайнър пристъпи напред и заговори:
— Ти ще вземеш тази касета. Ще я отнесеш там, където си скрил Хъбъл, и ще му я пуснеш.
Двамата с Финли се спогледахме като втрещени. После завъртях глава към Клайнър.
— Вие вече убихте Хъбъл — казах аз.
За миг Клайнър се поколеба.
— Не ме баламосвай — рече той. — Искахме да го очистим, но ти ни изпревари. Криеш го. Чарли ни каза.
— Чарли ви е казала?
— Питахме я къде е Хъбъл. Тя ни увери, че ти знаеш. Каза го много убедително. По това време държахме нож между краката на момиченцето. Тя прояви силно желание да ни увери, че мъжът й е нейде наблизо. Каза, че ти си му дал ценни съвети. Че много си му помагал. И че знаеш къде да го намериш. Искрено се надявам да не ни е излъгала.