Гледах го втренчено. Искаше му се да вдигне пушката и да ме превърне в кървава мъгла. Но не можеше. Защото аз трябваше да доведа Хъбъл. Всичко му кипеше отвътре. Искаше да ме застреля на място. Но четирийсет тона пари бяха по-важни от живота на сина му.
Гледах в мъртвешките му очи. Без да мигам. Тихо изрекох:
— Къде е синът ти, Клайнър?
В кабинета се възцари дълго мълчание.
— Изведете го — каза Клайнър. — Ако до една минута не си излязъл, Ричър, ще застрелям ченгето още сега.
Станах. Огледах петимата. Кимнах на Финли. Излязох. Пикар ме последва и тихо затвори вратата.
30
Заедно прекосихме общото помещение. Беше пусто. Тихо. От дежурния нямаше и помен. Сигурно Тийл го бе изпъдил. Кафеварката работеше. Усетих по миризмата. Видях бюрото на Роскоу. Видях голямото табло. За разследването по случая Морисън. Все още бе празно. Никакъв резултат. Заобиколих преградата. Бутнах тежката стъклена врата. Излязох в слънчевия следобед.
С тежкото дуло на пушката Пикар ми направи знак да седна зад волана на бентлито. Не възразих. Просто тръгнах през паркинга към колата. Никога през живота си не бях стигал толкова близо до паника. Сърцето ми подскачаше, дишах бързо и задавено. Правех стъпка след стъпка и напрягах отчаяно сили да запазя спокойствие. Казах си, че докато докосна вратата, вече трябва да имам ясна представа какво ще правя сега.
Седнах в бентлито и подкарах към закусвалнята. Спрях отпред. Посегнах и извадих картата. Слязох и тръгнах към входа под топлото слънце. Настаних се в едно сепаре. Поръчах кафе и яйца.
Някакъв глас в главата ми крещеше да върша онова, което съм усвоил за тринайсет сурови години. Колкото по-малко време имаш, толкова по-хладнокръвен трябва да бъдеш. Ако разполагаш с един-единствен куршум, стреляй право в целта. Не можеш да си позволиш провал заради грешка в планирането. Или защото си останал без захар в кръвта и нейде из малките часове почва да ти се вие свят. Тъй че изядох насила яйцата и изпих кафето. После бутнах каната и чинията настрани и разгънах картата върху масата. Почнах да търся Хъбъл. Той можеше да е навсякъде. Но трябваше да го намеря. Имах само един изстрел. Не можех да тичам от място на място. Трябваше да го открия в главата си. Чрез размисъл. Най-напред трябваше да го открия в главата си и после да тръгна право към него. Приведох се над масата. Забих поглед в картата. И дълго останах така.
Почти цял час разглеждах картата. После я сгънах. Взех вилицата и ножа. Незабелязано ги пъхнах в джоба на панталона си. Озърнах се. Сервитьорката пристъпи към мен. Беше онази с очилата.
— Пътешествие ли планираш, скъпи? — запита тя.
Погледнах я. Видях отражението си в очилата й. Зърнах огромното туловище на Пикар в съседното сепаре. Усетих как стиска в ръка дръжката на револвера. Кимнах.
— Точно така. Страхотно пътешествие. Каквото се случва веднъж в живота.
Тя се зачуди какво да отговори и накрая рече:
— Ами пази се тогава.
Станах и пуснах на масата една от стотачките. Кой знае дали беше истинска или не. И в двата случая щеше да мине. А исках да оставя голям бакшиш. Ено изкарваше по един бон мръсни пари на седмица, но не знаех дали пуска нещо и на момичетата. Едва ли.
— Пак заповядайте, мистър — каза очилатата сервитьорка.
— Може би — рекох аз.
Пикар ме избута навън. Часът беше четири. Закрачих през чакъла към бентлито. Пикар ме следваше с ръце в джобовете. Седнах зад волана и включих двигателя. Изкарах от паркинга и поех на север по областното шосе. Изминах двайсетте километра за десетина минути.
Пикар бе наредил да се кача в бентлито. Не в неговата кола. Трябваше да си има причина. Едва ли искаше само да се настани по-нашироко. Другаде бе причината — бентлито биеше на очи отдалеч. Значи щяхме да имаме придружители. Хвърлих поглед към огледалото и забелязах невзрачна кола. На около сто метра зад нас. Вътре имаше двама души. Свих рамене. Малко преди края на шосето намалих скоростта и се озърнах към складовете. После завих по рампата и излязох на магистралата. Дадох газ. Сега времето решаваше всичко.
Достигнахме югоизточните покрайнини на Атланта. Смених магистралата. Поех право на изток по I–20. Карах спокойно километър подир километър, а двамата в невзрачната кола все тъй ни следваха на сто метра дистанция.
— Къде е той? — запита Пикар.
За пръв път отваряше уста, откакто напуснахме участъка. Озърнах се към него и свих рамене.
— Нямам представа. Мога само да потърся един негов приятел в Огъста.
— Какъв приятел?
— Някой си Ленън.
— Значи в Огъста?
— В Огъста — повторих аз. — Натам отиваме.