Пикар изръмжа. Продължавахме с пълна скорост. Двамата не изоставаха.
— Какъв е тоя Ленън от Огъста? — запита Пикар.
— Нали ти казах, приятел на Хъбъл.
— Той няма никакъв приятел в Огъста. Да не мислиш, че сме толкова глупави? Проверяваме всичко.
Свих рамене, без да отговоря.
— Само не ме будалкай — рече Пикар. — На Клайнър няма да му хареса. Ще стане по-зле за жената. Тоя човек е жесток за петима. Повярвай ми, виждал съм го в действие.
— Кога например?
— Много пъти. Например в сряда на аерогарата. С оная жена, Моли Бет. Пищеше на поразия, а той тъкмо това харесва. Или да речем в неделя. У Морисънови.
— Значи Клайнър е бил там в неделя? — запитах аз.
— Забавляваше се от все сърце. Той и гадното му копеле. Голямо добро стори на света, Ричър, че очисти хлапето. Да го беше видял в неделя. Разкарахме двете ченгета. Някак не беше редно да колят собствения си шеф. Отидохме ние с Клайнър и хлапето. Дъртият се разкапа от удоволствие. Нали ти казвам, жесток е за петима. Гледай да позвъня навреме, инак на приятелката ти лошо й се пише.
Помълчах. Бях видял Клайнър младши в неделя. Когато дойде да вземе мащехата си от дрогерията. Гледаше ме. Малко след като бе заклал Морисънови.
— Старият ли застреля брат ми? — запитах аз.
— В четвъртък вечерта ли? Сигурно. Оръжието е негово — двайсет и втори калибър със заглушител.
— А после хлапакът го е ритал?
Пикар сви рамене.
— Хлапакът беше смахнат. Не можеше да се владее.
— И след това Морисън трябваше да почисти, нали?
— Трябваше — изръмжа Пикар. — От онзи дръвник се искаше да изгори труповете в колата. Не успял обаче да открие Столър. И зарязал всичко както си беше.
— Клайнър е убил още осем души в Луизиана, нали?
Пикар се разсмя.
— Само за осем разбраха. Онзи глупак Спиренца не го остави на мира цяла година. Търсеше наемен убиец. А наемникът просто не съществуваше. Клайнър сам си свърши работата. Един вид хоби, нали разбираш?
— Значи се знаете още оттогава?
— Знаем се открай време. Сам предложих да си сътруднича със Спиренца. Всичко мина мирно и тихо.
Няколко километра мълчахме. Двамата отзад спазваха същата дистанция. По някое време Пикар ме погледна.
— Ами тоя Ленън? Да не е пак някой гадняр от финансите като брат ти?
— Просто приятел на Хъбъл — казах аз.
— Друг път. Проверили сме го, няма приятел в Огъста. Изобщо няма приятели, по дяволите. Мислеше, че Клайнър му е приятел. Нали му даде работа и тъй нататък.
Пикар се разкиска тихичко. Цялото му туловище се разтресе.
— Както Финли те мислеше за приятел, нали? — рекох аз.
Той сви рамене.
— Опитах се да го държа настрани. Опитах да го предупредя. Какво искаш? Да ме застрелят заради него ли?
Не отговорих. Карахме мълчаливо. Невзрачната кола оставаше все тъй на сто метра зад нас.
— Трябва да заредим — казах аз.
Пикар врътна глава към таблото. Стрелката вече излизаше на червено.
— Спри на следващата бензиностанция — нареди той.
Край някакво градче на име Медисън забелязах бензиностанция. Отбих към помпите. Избрах най-далечната и спрях до нея. Обърнах се към Пикар.
— Ще свършиш ли тая работа?
Той ме погледна с изненада.
— Не. За какъв ме мислиш? Да не съм ти някакъв скапан бензинджия? Сам си налей.
Точно това исках да чуя. Слязох от колата. Пикар се измъкна от другата страна. Невзрачната кола спря наблизо и двамата излязоха до нея. Огледах ги. Бяха същите, с които се сблъсках в Ню Йорк на оживения тротоар пред университета. По-дребният беше наметнат с бежов шлифер. Кимнах им най-любезно. След не повече от час щяха да бъдат мъртви. Те се приближиха и застанаха до Пикар. Откачих маркуча и го пъхнах в резервоара.
Резервоарът беше голям. Над осемдесет литра. Побутнах с пръст спусъка на накрайника, за да помпа по-бавно. Прихванах го небрежно и се приведох към колата. Чудех се дали да не взема да си подсвирквам. Пикар и двамата латиноамериканци бяха загубили всякакъв интерес. Подухваше хладен вятър и тримата пристъпваха от крак на крак.
Измъкнах приборите от закусвалнята и притиснах ножа в грайфера на гумата до коляното си. Откъм Пикар навярно изглеждаше, че си разтривам крака. После прегънах единия зъбец на вилицата. Вмъкнах върха в току-що направения прорез и го отчупих. Около сантиметър остана да стърчи навън. Привърших зареждането и закачих маркуча на място.
— Ти ли ще платиш? — подвикнах на Пикар.
Той се озърна и сви рамене. Измъкна една банкнота и прати онзи с шлифера да плати. Върнахме се в колата.
— Чакай — каза Пикар.
Изчаках, докато задната кола примига два пъти с фаровете. После изкарах на магистралата и постепенно увеличих скоростта. Покрай нас прелитаха табели. Огъста, сто километра. Огъста, осемдесет километра. Огъста, шейсет километра. Старото бентли бръмчеше напевно. Страхотна кола. Двамата не изоставаха. В огледалото виждах червеното залязващо слънце. Отпред хоризонтът притъмняваше. Над Атлантика вече падаше нощ. Продължавахме все напред.