— В склада са — казах аз. — Няма съмнение. Къде другаде могат да бъдат? Няма кой да ги пази. А и нали чу записа? Онова кънтене. В склада са, няма грешка.
— Какъв запис? — трепна Хъбъл.
Финли се озърна към него.
— Накарали са Роскоу да прочете послание до Ричър. Пред микрофона. За доказателство, че е при тях.
— Само Роскоу ли? Ами Чарли?
Финли поклати глава.
— Само Роскоу. От Чарли няма нищо.
Хъбъл кимна. Умен ход, колежанче, помислих си аз. Образът на Чарли пред микрофона с нож върху гърлото би повалил Хъбъл. От сегашното безучастно спокойствие към бездната на паниката, където щеше да стане съвсем безполезен.
— В склада са — повторих аз. — Няма съмнение.
Хъбъл познаваше склада. Работеше там от година и половина. Накарахме го да повтаря и преповтаря всичко до най-малки подробности. Намерихме молив и хартия и му дадохме да чертае. Преглеждахме и уточнявахме вратите, стълбите, разстоянията и прочие. Накрая имахме чертеж, с който би се гордял и професионален архитект.
Складът стоеше отделно в края на редицата. Беше доста близо до третия, където държаха селскостопански стоки. Между двете постройки имаше само тясна пътечка и телена мрежа. От другите три страни обикаляше оградата на целия комплекс. Отзад и отстрани тя минаваше съвсем близо, но отпред имаше свободно пространство за камионите.
Голямата вдигаща се врата заемаше почти цялата предна стена. Зад ъгъла отстрани имаше служебен вход. Отвътре до него — кабинка, откъдето се включваше лебедката на вратата. Срещу нея отляво метално стълбище се изкачваше към канцеларията. Канцеларията висеше горе в дъното на огромния склад, десетина метра над пода. Имаше широки прозорци и балконче с парапет за наблюдение. От задната страна се отваряше аварийна врата към пожарното стълбище, прикрепено за металната стена.
— Добре — казах аз. — Всичко е ясно, нали?
Финли сви рамене.
— Тревожат ме евентуалните подкрепления. Може да има пазачи отвън.
Отвърнах със същия жест.
— Няма да има подкрепления. Повече ме тревожат пушките. Складът е голям. А вътре има две деца.
Финли кимна. Навъси се. Разбираше какво казвам. Полицейските пушки разпръскват много широк сноп олово. Около тях просто не бива да има деца. Помълчахме. Наближаваше два след полунощ. Още час и половина чакане. Щяхме да потеглим в три и половина. И да пристигнем в четири. Любимото ми време за нападение.
Чакахме. Като войници в окоп. Като пилоти преди бомбардировка. Аз мълчах. Финли дремеше. Не му беше за пръв път. Бе изпружил крака. Лявата му ръка висеше настрани. На китката блестеше халката от белезниците. Като сребърна гривна.
Хъбъл седеше изправен. На него му беше за пръв път. Въртеше се насам-натам и хабеше енергия. Не го упреквах. Непрестанно се озърташе към мен. С мълчалив въпрос. Всеки път вдигах рамене.
В два и половина някой почука. Съвсем тихичко. Вратата се открехна. На прага стоеше по-старият бръснар. Той протегна съсухрен, треперещ пръст. Право към мен.
— Искат да те видят, синко.
Финли надигна глава, Хъбъл се озърна изплашено. Дадох им знак да кротуват. Станах и измъкнах пистолета от джоба си. Вдигнах предпазителя. Старецът махна с ръка и се изкиска.
— Туй не ти трябва, синко. Хич дори не ти трябва.
Нетърпеливо направи знак да го последвам. Прибрах пистолета. Погледнах другите двама, свих рамене и тръгнах след стареца. Той ме въведе в малка кухничка. На една табуретка седеше престаряла жена. Мършава като вейка, със същото махагоново лице. Приличаше ми на старо дърво през зимата.
— Това е сестра ми — каза старият бръснар. — Събудихте я с вашите приказки, момчета.
После пристъпи към нея. Приведе се и изрече в ухото й:
— За туй момче ти разправях.
Тя вдигна глава и се усмихна. Беше като слънчев изгрев. За миг долових каква красавица е била преди много, много години. Протегна ръка и аз я поех. Сякаш докосвах телчета в суха стара ръкавица. Бръснарят ни остави сами. На минаване се наведе към мен и рече:
— Питай я за него.
Сетне се затътри навън. Все още държах ръката на старицата. Тя не я дръпна. Остави я да лежи като кафява вейка в огромната ми длан.
— Не чувам много добре — рече жената. — Говори по-високо.
Приведох се край ухото й. Тя миришеше на старо изсъхнало цвете.
— Сега как е? — запитах аз.
— Добре е, синко — рече тя. — Всичко чувам.
— Тия дни разпитвах брат ти за Блейк Слепеца.
— Знам, синко, знам. Той ми разказа.
— Чух, че си го познавала — изрекох аз до ухото й.
— Ами да. Много добре го познавах.
— Ще ми разкажеш ли?
Тя завъртя глава и ме погледна тъжно.
— Какво да ти разкажа? Отиде си много отдавна.