Почти цял час се друсахме из необятната равнина. Отдясно се мярнаха няколко дървета. После в далечината зърнах сграда. Стърчеше съвсем самотна сред хиляди декари ниви. На фона на кървавия залез изглеждаше като някакво адско творение. Сякаш пъкълът я бе изтласкал нагоре през земната кора. Всъщност не беше една сграда, а цял комплекс. Приличаше на химическа фабрика или ядрен завод. Масивни бетонни бункери и лъскави метални мостчета. Тук-там минаваха тръби, над които се виеше пара. И около всичко това — ограда с високи кули. Когато наближихме, забелязах прожектори и бодлива тел. Въоръжени пазачи в кулите. Няколко реда телени мрежи с разорана земя между тях. Хъбъл не вдигна глава. Оставих го да клюма. Нямаше какво толкова да гледа.
Автобусът намали скорост. Най-външната ограда беше отдалечена почти на сто метра и опасваше огромна територия. Солидна ограда. Висока над четири метра, гъсто осеяна с двойки мощни прожектори. От всяка двойка единият сочеше навътре, към стоте метра разорана земя. Другият беше обърнат към околните ниви. Всички светеха. Целият комплекс грееше в жълто сияние. Отблизо едва се издържаше. Под жълтите лъчи червеникавата земя придобиваше зловещ кафяв оттенък.
Автобусът изхърка и спря. Двигателят заработи на празни обороти и разтърси цялата каросерия. Вече нямаше и помен от вентилация. Стана непоносимо задушно. Хъбъл най-сетне надигна глава. Озърна се през златните очила. Първо из автобуса, после навън. Изстена — стон на унила безнадеждност. После пак отпусна глава.
Шофьорът чакаше сигнал от пазача на първата порта. Пазачът говореше нещо по радиостанцията. Шофьорът приглуши двигателя и превключи на скорост. Пазачът размаха радиостанцията като диригентска палка — минавайте! Автобусът потегли и навлезе в същинска клетка. Минахме покрай дълга ниска табела: ОТДЕЛ „ЗАТВОРИ“, ЩАТ ДЖОРДЖИЯ. ИЗПРАВИТЕЛНО ЗАВЕДЕНИЕ УОРБЪРТЪН. Зад нас портата се затвори. Бяхме хванати в телен капан. Мрежа отпред, мрежа отзад, мрежа отгоре. Вратата отсреща се отвори. Автобусът с бучене мина през нея.
Продължихме още сто метра до следващата ограда. Там ни чакаше нова клетка. Автобусът влезе, изчака малко и пак се измъкна. Насочихме се към центъра на затвора. Спряхме срещу един бетонен бункер. Приемното отделение. Бученето на автобуса кънтеше между бетонните стени. После двигателят зачегърта, спря и настана тишина. Шофьорът се измъкна иззад волана и тръгна приведен между седалките, като се хващаше за тях с две ръце. Извади ключовете си и откачи белезниците от тръбата.
— Добре, момчета, да вървим — ухили се той. — Време е за купон.
Изнизахме се от седалката и повлякохме нозе. Веригата дърпаше лявата ми ръка към Хъбъл. Отпред шофьорът ни нареди да спрем. Свали трите чифта белезници и ги хвърли в кошче до кабината. Завъртя един лост и вратата се отвори. Слязохме от автобуса. Отсреща излезе пазач. Повика ни. Ядеше поничка и говореше с пълна уста. По горната устна имаше мустак от пудра захар. Голям мърляч изглеждаше. Влязохме през отворената врата и се озовахме в бетонна стаичка. Вътре имаше боядисана маса и няколко сгъваеми стола. Зад масата друг пазач четеше някакъв формуляр.
— Дайте да се разберем — рече онзи с формуляра. — Вие, момчета, сте Ричър и Хъбъл. Идвате от Маргрейв. Засега без обвинение. Пращат ви временно, докато тече разследването. Не сте подали молби за освобождаване под гаранция. Слушате ли какво ви приказвам? Засега без обвинение. Това е важното. Спестява ви сума ти неприятности, разбрахте ли? Без униформа, без предварителна обработка и прочие щуротии, ясно? Настаняваме ви удобно на най-горния етаж.
— Точно така — подкрепи го пазачът с поничката. — Вижте сега, ако бяхте затворници, щяхме да ви подгоним с ритници и палки да наденете униформите, а после да ви натъпчем на някой по-долен етаж при останалия добитък и да погледаме отстрани веселбата.
— Вярно — каза неговият партньор. — Затова разберете едно. Не сме дошли тук да ви тровим живота, тъй че и вие недейте да тровите нашия, ясно? Тоя проклет затвор е закъсал за надзиратели. Губернаторът изхвърли половината персонал, разбирате ли? Трябвало да оправи бюджета. Голям дефицит имало. Затуй не ни стигат хора да си вършим работата както е редно. Гледаме да се оправим някак с половин бройка. Обяснявам ви го затуй, щото, като ви бутнем вътре, не искаме нищо да чуем чак додето излезете в понеделник. Без побоища, ясно? Нямаме персонал за такива работи. Не можем да се оправим и с побоищата по затворническите етажи, камо ли в предварителния арест, разбрано? Ти разбра ли бе, Хъбъл?
Хъбъл вдигна очи към него и тъпо кимна. Не каза нищо.