— Аха. И още доста неща. Голям човек е Клайнър по тия места.
— Тъй ли?
— Ами да. Чували ли сте за фондацията?
Поклатих глава. Допих кафето и поръчах още едно.
— Клайнър основа фондация на свое име — обясни продавачът. — Подпомага града в сума ти отношения. Дойде преди пет години и оттогава всеки ден е като Коледа.
Кимнах и попитах:
— Тая мисис Клайнър добре ли е?
Той поклати глава, докато наливаше кафето.
— Болна жена. Много болна. Нали видяхте колко е бледа? И някак унесена. Много болна жена. Може да е туберкулоза. Виждал съм туберкулозни, точно тъй изглеждат. По-рано беше красавица, но сега е като нещо израсло в гардероб, нали? Много болна жена, дума да няма.
— А какъв й е онзи в пикапа? — запитах аз.
— Заварен син. От първата жена на Клайнър. Сегашната му е втора. Чувал съм, че не се спогаждали много с момчето.
Той леко кимна в знак, че разговорът е свършен. Отиде да бърше някаква, хромирана машинария в другия край на тезгяха. Черният пикап още беше навън. Продавачът имаше право — жената наистина приличаше на нещо израсло в гардероб. Беше като някаква рядка орхидея, вехнеща без вода и светлина. Но не смятах, че има вид на болна. Още повече от туберкулоза. Мислех, че страда от нещо друго. Нещо, което бях виждал един-два пъти. Страдаше от ужас. Нямах ни най-малка представа какво я плаши. И не исках да знам. Не ми влизаше в работа. Станах и пуснах пет долара на тезгяха. Продавачът ми върна само монети. Нямаше банкноти по един долар. Пикапът продължаваше да си стои до тротоара. Шофьорът се бе надигнал и опираше гърди във волана. Гледаше покрай мисис Клайнър право към мен.
Срещу мен зад тезгяха имаше огледало. Изглеждах точно като човек, който от нощния автобус е отишъл в затвора за два дни. Май преди срещата с Роскоу трябваше да се пооправя. Продавачът усети какво мисля и рече:
— Отскочете до бръснарницата.
— В неделя? — изненадах се аз.
— Те са си там — отвърна той. — Никога не е съвсем затворено. Нито пък съвсем отворено.
Кимнах и излязох навън. Зърнах как хората напускат църквата, разменят по някоя дума и се разотиват по колите. Иначе градчето бе все тъй пусто. Но черният пикап търпеливо стоеше пред дрогерията. Шофьорът продължаваше да ме гледа.
Тръгнах на север под топлото слънце и пикапът бавно се плъзна до мен. Все тъй приведен напред, шофьорът ме наблюдаваше упорито иззад волана. Разтеглих крачка и той веднага ускори. После рязко спрях и колата ме подмина. Останах на място. Онзи явно реши, че не върви да даде заден ход. Натисна газта и пикапът се отдалечи с рев. Свих рамене и продължих. Стигнах до бръснарницата. Мушнах глава под раирания навес, прекрачих напред и бутнах вратата. Тя се отвори. Влязох.
Както всичко останало в Маргрейв, бръснарницата изглеждаше великолепно. Всичко беше излъскано с обич — от старинните столове до крановете. Една от онези бръснарници, дето изчезнаха преди трийсетина години. Сега пак си ги искаме. Хората хвърлят луди пари за тях, защото се опитват да върнат някогашната Америка. Смятат, че така е изглеждала. Аз поне смятам така. Едно време седях из училищните дворове на Мюнхен или Манила и си представях зелени градинки, пищни дървета, знамена и лъскави бръснарници като тази тук.
Бръснарите бяха двама престарели негри. Просто си седяха. Нито съвсем отворено, нито съвсем затворено. Но нямаха нищо против да ме обслужат. Тъй и тъй сме се събрали, защо пък не? А че ми трябва обслужване, личеше и от километър. Поръчах да карат наред. Бръснене, подстригване, гореща кърпа и лъскане на обувките. Тук-там по стените висяха вестници в рамки. С грамадни заглавия. Рузвелт умира, край на войната, Кенеди мъртъв, Мартин Лутър Кинг убит. На масата в дъното тихичко свиреше старо махагоново радио. Неделният вестник лежеше сгънат на пейката под прозореца.
Старците разбиха пяна в легенче, наточиха старовремския бръснач, накиснаха четката. Омотаха ме с чаршаф и се хванаха на работа. Единият взе да ме бръсне. Другият се туткаше. Сигурно още не му бе дошло времето. Първият подхвана разговор, както става в бръснарниците. Разправи ми цялата история на заведението. Двамата били приятели още от детинство. Открай време си живеели в Маргрейв. Захванали се с бръснарство между двете войни. На младини чиракували в Атланта. След това отворили бръснарница. Когато съборили стария квартал, двамата се преместили тук. Човекът разказваше историята на градчето през погледа на бръснар. Описа ми какви хора са сядали на този стол. Всякакви хора.
— Разкажете ми за семейство Клайнър — рекох аз.