Старецът беше бъбрив, но изведнъж млъкна. Вдигна бръснача и се замисли.
— Няма как да ви помогна по този въпрос — каза накрая. — Определено няма как. Тук предпочитаме да не го обсъждаме. Най-добре питайте някой друг.
Свих рамене под чаршафа.
— Добре. Да сте чували за Блейк Слепеца?
— А, за него съм чувал, дума да няма — рече старецът. — За тоя човек можем да бъбрим колкото щете.
— Чудесно. И какво ще ми разкажете?
— Навремето идваше сегиз-тогиз по нашия край — каза той. — Разправят, че бил родом от Джаксънвил, Флорида, дето е точно отвъд границата. Минаваше пеш, нали разбирате — оттук през Атланта и на север чак до Чикаго, а после обратно към къщи. Други времена бяха, ще знаете. Ни магистрала, ни коли за един беден негър и неговите приятели. Всички ходехме пеш или най-много да хванем някой камион.
— Чували ли сте го да свири? — запитах аз.
— Аз съм на седемдесет и четири бе, човек — рече старецът. — По онуй време бях малко момче. За Блейк Слепеца говорим. Таквиз като него свиреха по кръчмите. А пък аз като малък не припарвах до кръчма. Инак много бой щеше да ми яде задникът. Трябва да поговорите с моя колега. Той е доста по-стар. Сигурно го е чувал как свири, ама може и да не помни, щото взе да забравя. Вече не помни и какво е ял на закуска. Прав ли съм? Хей, приятел, какво яде тая сутрин?
Другото старче изкуцука към нас и се приведе над съседната мивка. Беше съсухрено и по цвят приличаше на махагоновото радио.
— Не знам какво съм ял на закуска — рече. — Дори нямам представа дали съм закусвал. Ама чуйте. Може и да съм стар, истината обаче е, че старите хора помнят много добре. Не каквото става сега, нали разбирате, ами отдавнашното. Да ви кажа, паметта сигурно е като вехта кофа. Напълниш ли я със стари неща, не остава място за новите. Няма място, разбирате ли? Затуй не помня днешните работи, щото вехтата кофа е препълнена с друго, дето е станало някога си. Разбрахте ли какво ви казвам?
— Напълно. И тъй, чували ли сте го някога да свири?
— Кого? — запита старчето.
Погледнах първо единия, после другия. Чудех се дали не ми разиграват театър.
— Блейк Слепеца. Чували ли сте го да свири?
— Не, не съм го чувал да свири — отвърна старчето. — Но сестра ми го е чувала. Имам си сестра, на деветдесет, че и отгоре години, Господ да я пази. Още е жива. Пееше едно време, та е пяла и с Блейк Слепеца.
— Тъй ли? Значи е пяла с него?
— И още как. Само който не е минал оттук, с него не е пяла. Туй градче, ще знаете, беше на големия път за Атланта. Едно време старото областно шосе стигаше на юг чак до Флорида. Нямаше друг път от север на юг през Джорджия. Е, сега вече бръмчите по магистралите, имате си самолети и какво ли не още. Днес никой не дава пет пари за Маргрейв, никой не минава оттук.
— Значи Блейк Слепеца е спирал тук — подсетих го аз. — И сестра ви е пяла с него.
— Всички спираха тук. Северният квартал беше направо гъмжило от кръчми и странноприемници за всичкия оня народ, дето минаваше. Нямаше ги разните му там градинки оттук до пожарната. Само кръчми и странноприемници. После всичко туй го събориха или пък само се разпадна. Щото отдавна нямаше пътници. Ама по онез времена градът беше съвсем различен. Хората идваха на тумби ден подир ден. Работници, ратаи, барабанисти, побойници, скитници, шофьори, музиканти. Всякакви хора сядаха да посвирят за малко и сестра ми пееше с тях.
— И помни ли Блейк Слепеца? — запитах аз.
— Как да не го помни? Едно време си мислеше, че по-велик от него няма в целия свят. Казваше, че свирел божествено. Тъй си беше наистина.
— Какво стана с него? Знаете ли?
Старецът се замисли дълбоко. Бродеше сред избледнелите спомени. Веднъж-дваж поклати побелялата си глава. После взе от нагревателя влажна кърпа и я сложи върху лицето ми. Зае се да ме подстригва. След като свърши, тръсна глава някак решително.
— Право да си кажа, не знам точно. От време на време минаваше по пътя. Туй го помня много добре. Подир три-четири години изчезна. Аз тогава бях в Атланта, та не разбрах какво стана. Чух да казват, че някой го убил. Може би в Маргрейв, а може и другаде да е било. Станала някаква си голяма разправия и го убили на място.
Известно време мълчах и слушах старото радио. После им дадох двайсетачка и излязох на главната улица. Тръгнах на север. Наближаваше пладне и слънцето приличаше здравата. За септември денят беше доста горещ. Не видях друг пешеходец. Откъм асфалта лъхаше жега. Може би и Блейк Слепеца бе вървял като мен по този път в някое горещо пладне. Отдавна, още когато бръснарите са били малки момчета и оттук е минавало цялото движение на север към Атланта, Чикаго, надеждите за работа и пари. Жегата не би спряла човек, устремен към всичко това. Но сега имаше само гладък асфалтов път за никъде.