Поръчах бръснене и старчето се зае да разбива пяната.
— Значи съм ви последният клиент? — рекох аз. — Това беше в неделя. Днес е вторник. Винаги ли сте толкова зле с бизнеса?
Старчето спря и разсеяно махна с бръснача.
— От години е зле. Кметът Тийл не ще да влиза при нас, а щом старият кмет не ще, и другите бели не искат. Освен стария мистър Грей от участъка, той беше точен като часовник, идваше по три-четири пъти седмично, додето взе, че се обеси, Господ да се смили над душата му. Ти си първото бяло лице тук от февруари насам, да, сър, няма грешка.
— А защо кметът не идва? — запитах аз.
— Има си проблеми човекът — отвърна старчето. — Май не му се ще да седи тук под чаршафа, а отпред някакъв негър да стиска бръснач. Сигурно се бои да не стане някоя поразия.
— Може ли да стане?
Старчето се изкиска.
— Според мен има сериозен риск. Задник такъв.
— Значи имате черни клиенти колкото да свържете двата края — рекох аз.
Старчето ми метна чаршафа и пак се захвана с четката.
— И без клиенти я караме някак, мой човек.
— Тъй ли? — запитах аз. — Как така без клиенти?
— Взимаме пари от общината.
— Гледай ти! Колко пари?
— Хиляда долара.
— Кой ви ги дава?
Старчето почна да ме стърже с бръснача. Ръката му леко трепереше.
— Фондацията „Клайнър“ — прошепна то. — Общинската програма. Целеви заем. Всички търговци го получават. Вече пета година.
Кимнах.
— Не е зле. Но хиляда долара на година не ви оправят. По-добре е, отколкото среден пръст, но ви трябват и клиенти, нали така?
Просто бъбрех, както е прието в бръснарниците. Но старчето изпадна в див възторг. Цялото се тресеше от смях. Едва успя да довърши бръсненето. Гледах го в огледалото. Голям късмет щеше да е след снощни някой да ми пререже гърлото по случайност.
— Не бива да ти го казвам, мой човек — прошепна старчето. — Ама щом си приятел на сестра ми, ще ти разкрия голяма тайна.
Съвсем се беше объркал човекът. Нямах нищо общо със сестра му. Дори не я познавах. Той ми каза за нея, и толкоз. Сега стоеше пред мен с бръснача. Гледахме се през огледалото. Също както с Финли в дрогерията.
— Не са на година — прошепна старчето. После се наведе до ухото ми. — Хиляда долара седмично.
Затропа с крак и се разкиска като демон. Напълни мивката и ме изплакна. Сложи ми гореща кърпа. Накрая дръпна чаршафа с жест на фокусник и се изкиска отново:
— Затова хич не ни трябват клиенти.
Платих и си излязох. Старчето беше смахнато.
— Много поздрави на сестра ми — подвикна то подир мен.
17
До Атланта имаше към седемдесет километра и пътят ми отне почти час. Магистралата ме въведе право в града. Подкарах към най-високите сгради. Щом взеха да се мяркат мраморни фоайета, зарязах колата, отидох до първия ъгъл и попитах един полицай къде е административният център.
Той ме упъти и след около километър почнах да срещам банка след банка. „Сънрайз Интърнешънъл“ беше в отделна сграда — висока стъклена кула зад малко площадче с фонтан. Отдалеч изглеждаше като в Милано, но входът в подножието на кулата бе облицован с масивен камък — мъчеха се да подражават на Франкфурт и Лондон. Да покажат, че това е солидна, голяма банка. Във фоайето имаше кожени мебели и тъмен килим. Дежурната секретарка седеше зад махагоново бюро. Сякаш бях попаднал в тих хотел.
Попитах за кабинета на Пол Хъбъл и дежурната взе да прелиства дебел справочник. Извини се, че била нова и още не ме познавала, затова бих ли се съгласил да почакам, докато провери. Набра някакъв номер и заговори тихичко. После закри микрофона с длан.
— По какъв въпрос, ако обичате?
— Приятели сме — казах аз.
Тя пак каза нещо по телефона и ме упъти към асансьора. Чакали ме в приемната на седемнайсетия етаж. Влязох, натиснах бутона и се отправих нагоре.
Седемнайсетият етаж се оказа още по-лъскав от фоайето. Беше си направо клуб за аристократи — сумрачен, с разкошен килим и дървена ламперия. Пълен с антики и стари картини. Докато си проправях път, вратата в дъното се отвори и насреща излезе някакъв тип със строг костюм. Ръкувахме се и той ме отведе в малко преддверие. Представи се като завеждащ нещо си, после седнахме.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.
— Търся Пол Хъбъл.
— Мога ли да знам защо?
— Той ми е стар приятел — казах аз. — Беше споменал, че работи при вас, та сега на минаване през Атланта рекох да се отбия.
Човекът кимна. Наведе очи.
— Разбирате ли, мистър Хъбъл вече не работи тук. За жалост трябваше да се лишим от услугите му преди осемнайсет месеца.
Кимнах мълчаливо. Седях, гледах човека с костюма и чаках. Малко мълчание щеше да му развърже езика. Почнех ли да разпитвам направо, можеше да се стегне. Да се престори на тайнствен. Но усещах, че е бъбрив. Такива са повечето директори. Дай им само възможност, умират да те впечатлят. Затова седях кротко и чаках. Онзи взе да се извинява, защото ме смяташе за приятел на Хъбъл.