— Та ако можем да влезем, да ни дадете някои подробности, за да ни стане по-ясно какво точно се е случило.
Той помълча в очакване.
Хокин проговори за първи път. Гласът му недвусмислено свидетелстваше, че е чужденец в хълмистите земи на Дербишър.
— Разбира се, разбира се. Заповядайте, господа полицаи. Убеден съм, че тя ще си дойде жива и здрава, но няма нищо лошо в това да се спази процедурата, нали? — Той плъзна ръката си по гърба на Рут към кръста й, насочвайки я обратно към къщата. Тя създаваше впечатление на зашеметена, определено неспособна да поеме каквато и да било инициатива. — Съжалявам, че ви се наложи да излизате в такава нощ — добави учтиво Хокин, докато прекосяваше помещението.
Джордж влезе след Лукас и Грънди в голяма селска кухня. Подът беше настлан с каменни плочи, стените бяха от неодялан камък, боядисан с пласт бяла боя, потъмняла неравномерно — в зависимост от близостта до печките — една старомодна, с дърва, и още една, електрическа. Покрай стените бяха подредени голям бюфет и етажерки с различна височина, боядисани в зелено като болнични мебели, под прозорците, които гледаха към края на долината, имаше два дълбоки каменни умивалника. Потъмнели греди кръстосваха тавана, а от тях висяха всевъзможни тигани и други кухненски прибори. Миришеше на дим, готвено зеле и животинска мазнина.
Без да изчака когото и да било от останалите, Хокин незабавно се разположи на един резбован стол, поставен начело на старателно изтърканата дървена маса.
— Направи на хората чай, Рут — каза той.
— Много мило от ваша страна, сър — намеси се Джордж, докато Рут вземаше чайника от печката. — Но предпочитам да побързаме. Когато става дума за изчезнало дете, се опитваме да не губим нито минута. Госпожо Хокин, бихте ли седнала да ни разкажете всичко, което знаете?
Рут хвърли поглед към Хокин, като че ли очакваше неговото разрешение. Той вдигна вежди, но кимна в знак на съгласие. Жената издърпа един стол и се отпусна на него, скръствайки ръце на масата пред себе си. Джордж седна срещу нея, Лукас до него. Грънди разкопча връхната си дреха и се разположи на другия резбован стол, точно срещу Хокин; извади от джоба на куртката си бележник и го запрелиства. После наслюнчи върха на молива си и зачака.
— На колко години е Алисън, госпожо Хокин? — попита внимателно Джордж.
Жената се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Навърши тринайсет. Родена е през март — гласът й излизаше на пресекулки, сякаш нещо се късаше вътре в нея.
— Имали ли сте неприятности с нея?
— По-кротко, инспекторе — намеси се Хокин. — Какво имате предвид под „неприятности“? За какво намеквате?
— Не намеквам за нищо, сър — отвърна Джордж. — Но Алисън е в трудна възраст, а понякога момичетата на тези години възприемат нещата съвсем повратно. Едно най-обикновено конско може да им се стори като края на света. Искам да разбера съществуват ли основания да предполагаме, че Алисън може да е избягала.
Хокин се облегна в стола си намръщен. Пресегна се назад, накланяйки стола на два крака, взе пакет „Ембаси“ и малка хромирана запалка от бюфета, и се зае да пали цигара, без да предложи другиму.
— Разбира се, че е избягала — каза той и усмивката му смекчи суровата линия на веждите. — Типично за тийнейджър. Правят го, за да накарат родителите си да се притесняват, за да си отмъстят за някоя въображаема обида. Знаете какво имам предвид — обърна се той с тон на опитен човек към двамата полицаи, явно разчитайки на разбирането им. — Наближава Коледа. Спомням си как една година изчезнах и не ме откриха с часове. Надявах се, че майка ми ще бъде толкова щастлива да ме види, като се върна, че ще успея да я убедя да ми купи колело за Коледа — усмивката му стана кисела. — Единственото, което си спечелих обаче, беше един хубав пердах. Помнете ми думите, инспекторе, тя ще се появи още до утре, и ще очаква да я посрещнем възторжено.
— Тя не е такова дете, Фил — каза плачливо Рут. — Казвам ви, нещо се е случило с нея. Никога не би ни причинила такава тревога.
— Какво се случи днес следобед, госпожо Хокин? — попита Джордж, после извади собствените си цигари и предложи и на нея. Тя кимна рязко в знак на благодарност и си взе една. Зачервените й от домакинска работа пръсти трепереха. Преди Джордж да успее да извади кибрита си, Хокин се наведе към нея и й поднесе запалката си. Джордж запали своята цигара и зачака жената да се поуспокои, за да може да отговори.