Откакто бе започнала кризата, нито веднъж не си бе тръгнал от работа преди полунощ. Легат се запита как издържаше на това напрежение. След малко Кадоган вдигна глава.
— Последни новини от Хитлер. Премиерът трябва да види незабавно това. Ще се връщаш ли на Номер десет?
— Да, сър.
Кадоган върна телеграмата в папката и му я подаде.
— Що се отнася до другия въпрос, ще го пусна в системата, да видим какво ще кажат нашите хора. Сигурен съм, че утре ще искат да разговарят с теб. Помисли малко. Опитай се да се сетиш кой е в дъното.
— Да, сър.
Кадоган посегна към следващата папка.
Според протоколите от заседанията на кабинета телеграма № 545 от Берлин (писмо от райхсканцлера до министър-председателя) бе връчена на Чембърлейн малко след 22 часа. Около заседателната маса се бяха събрали всички в пълен състав: общо двайсет министри, без да се брои Хорас Уилсън, който присъстваше в качеството си на специален съветник, за да докладва за срещата си с Хитлер, както и главният секретар на правителството Едуард Бриджис, очилат мъж с вид на оксфордски професор, син на придворен поет. Повечето пушеха. Един от големите прозорци откъм градината беше отворен, за да отвежда поне отчасти дима от пури, цигари и лули. Топъл нощен ветрец местеше книжата, разстлани на масата или разпръснати по пода.
Когато Легат влезе, думата бе взел лорд Халифакс. Той пристъпи до министър-председателя и постави телеграмата пред него. Чембърлейн, който слушаше изказването на външния министър, погледна документа, кимна и направи знак на Легат да седне при другите официални лица на задния ред столове покрай стената в отсрещния край на помещението. Два от столовете бяха заети от протоколчици, които дращеха едновременно по хартията, а трети — от Клевърли. Опрял брадичка на гърдите си, скръстил ръце и кръстосал крака, той едва забележимо потропваше с дясната си обувка. Когато Легат седна до него, той го изгледа мрачно и попита шепнешком:
— Какво беше това?
— Отговорът на Хитлер.
— Какво казва?
— Съжалявам, не погледнах.
— Голям пропуск от твоя страна. Да се надяваме, че новините са добри. Боя се, че на горкия ни премиер му идва доста нанагорно.
Легат виждаше ясно главата на Чембърлейн отстрани. Беше си сложил очилата и четеше писмото на Хитлер. Не виждаше външния министър, който седеше точно срещу премиера и не спираше да говори с характерното си провлачено „р“ и с тон на морален авторитет, подхождащ повече на проповедник, застанал на невидим амвон.
— … Ето защо се боя, че с голямо съжаление трябва да кажа — съвестта ми не позволява да подкрепя министър-председателя по този пункт. За мен би било много трудно да изпратя телеграмата във вида, в който е съставена от сър Хорас. Да кажа на чехите да отстъпят своята територия незабавно, под заплаха със сила, би било равносилно на пълна капитулация.
Атмосферата около масата стана видимо по-напрегната. Свещената лисица най-после се бе разкрил! Двама-трима от министрите наклониха глави, за да са сигурни, че чуват добре.
— Прекрасно разбирам — продължи Халифакс, — че ако не изпратим телеграмата на сър Хорас, това би имало тежки последици за милиони хора, включително за нашите сънародници. Войната би била неизбежна. Но ние не може просто така да приканим чехите да извършат нещо, което смятаме за нередно. Не смятам, че и Камарата на представителите би одобрила това. И в крайна сметка — а това за мен е същината на въпроса — ние не сме в състояние да предложим на чехите каквито и да било твърди гаранции, че германската армия ще се задоволи с полученото и ще се спре на границата на Судетската област, а няма да продължи напред, за да окупира цялата страна.
Всички погледи се обърнаха към Чембърлейн. В профил изглеждаше, сякаш рунтавите му сиви вежди и мустаци бяха настръхнали, а ястребовият му нос бе навирен предизвикателно нагоре. Той не обичаше да му се противоречи. Легат се запита дали няма да се разкрещи. Досега не бе ставал свидетел на такова нещо. Говореше се, че редките му избухвания били зрелищни. Вместо това министър-председателят заяви с хладен тон:
— Министърът на външните работи току-що изложи един силен, може би дори убедителен аргумент против моето предложение, макар то да ми изглежда последният реален шанс, който имаме. — Той огледа едно по едно лицата на министрите си. — Но ако това е преобладаващото мнение, колеги… — Той направи многозначителна пауза като водещ търга в очакване на крайната оферта. Никой не се обади. — Ако това е преобладаващото мнение — гласът му беше рязък в поражението, — то аз съм готов да оставя нещата така. — Той погледна Хорас Уилсън. — Телеграмата няма да бъде изпратена.