— … върху романа си.
— Ти пишеш?
— Тук е Ел Ей. Всички пишат. — Това прозвуча доста троснато.
— Извинявай. Не исках да те безпокоя.
— Вече е малко късно за извинения.
— Ама че труден характер имаш — изпъшка той. — Обаждах се, за да те питам дали имаш нещо против да дойдеш с мен довечера на мача на „Лейкърс“.
Сега вече Клариса наистина се засегна.
— Каниш ме в последния момент.
— Знам. Съжалявам, но току-що ми донесоха билетите.
— Знаеш ли какво? — Клариса се опитваше да запази самообладание. — Първо, вече си имам планове за вечерта и, второ, мразя бейзбол.
— Баскетбол — уточни Аарон. — Високи, атлетични младежи, повечето тъмнокожи, удрят едно оранжево кълбо и се опитват да го вкарат в два коша, разположени в двата срещуположни края на игрището.
— Чуй сега моята дефиниция — наежи се Клариса. — Безочие: богат, разглезен младеж кани момиче на среща в последната минута.
— Така е. Напълно си права. Меа culpa. Може би… някой друг път…
— В шест и половина.
— Моля?
— Не обичам да повтарям. — И тя остави слушалката.
Първата част от мача срещу Сан Диего (или може би Сан Антонио, кой знае) Клариса изкара почти в безтегловност. Двамата с Аарон седяха във високите ложи, някъде сред облаците, и през цялото време й се виеше свят. Високите ложи бяха последното нововъведение, създадено с цел да се предотврати смесването на тузарите с „тълпата“. Те бяха двайсетина и представляваха кабинки, снабдени с всичко необходимо, включително тоалетни и машини за капучино, и осигуряваха максимален комфорт за хора, които не страдат от непоносимост към височините. Най-странното беше, че имаше дори и телевизионен екран, за да могат тежкарите да следят концерта или спортното събитие, за което си бяха направили труда да дойдат чак дотук (въпреки че не по-зле биха го следили от екрана на домашното си кино). Имаше и обслужващ персонал — пъргави миньончета, които ти носеха каквото ти душа иска — от топло суши до студени бисквити с фъстъчено масло. С други думи, имаше всичко, освен едно.
Нормална гледка. От гледката можеше да ти се догади, като от някой старчок. Или като от долнопробна курва, ако цитираме безсмъртните думи на Родни Дейнджърфийлд. Бащата на Клариса сигурно би го потвърдил.
Да наблюдаваш баскетболен мач от висините, беше все едно да играеш на „Сони Плейстейшън П“ с много лошо качество. Играчите, тези великолепни мъжкари, истински гиганти, изглеждаха сплескани като джуджета, дребнички като фигурки от анимационно филмче. А да различиш физиономиите или номерата на фланелките им беше направо немислимо.
Преживяването се оказа истинско изпитание за нервите на Клариса и най-после тя се предаде.
— Прилошава ми…
— Нали? Много зле играят, но все още имат шанс…
— Аарон, стомахът ми…
— Искаш ли шоколадова бисквита? „Пенто Бисмол“ — от онези, които могат да решат всеки твой проблем? — Той се усмихна и въпреки световъртежа Клариса изпита неустоимия чар на тази усмивка. Около очите му се образуваха ситни бръчици от смях — непогрешим белег на фаталния мъж според майския брой на „Космо“.
— Зле ми е. Моля те, закарай ме вкъщи.
— Но полувремето дори не е свършило…
— Пет пари не давам. Ако ще да е финалната среща от шампионата. Ако остана тук горе още две минути, ще докажа един от основните закони на физиката, като се изповръщам на главата на Джак Никълсън.
Аарон се взря надолу през дебелото стъкло и откри, че Клариса е права.
— Може да уцелиш приятелката му и да му направиш добра услуга.
Почти бяха стигнали до колата му, когато Клариса чу зад гърба си познатото:
— Клариса! Сладкишче!
Това беше баща й. Той притежаваше патент върху „сладкишчето“.
— О, Теди. — Той обичаше да го наричат с малкото му име.
— Миличка, запознай се с Ейприкът. Тя е студентка на разменни начала.
Ейприкът, с яркочервени коси и сияеща физиономия, беше на не повече от деветнайсет. Държеше в ръце халба бира и във всеки случай приличаше повече на слива, отколкото на кайсийка1.
Клариса не й обърна никакво внимание, защото с ужас си помисли, че сега ще трябва да запознае Аарон с баща си. Беше се надявала това да стане чак след сватбата.
Но ето че сега четиримата стояха един срещу друг — истинска задушевна среща на фамилията Алпърт.