Най-сетне Аня събра кураж и посегна към телефонната слушалка.
— Набери номера — каза тя след дълбока въздишка.
Оттатък вдигнаха веднага. Паригин знаеше, че това е клетъчен телефон и няма идентификатор на номера, от който се обаждат.
— Пьотър Михайлович? Трябва да говоря с вас насаме. Удобно ли ви е да говорите или да се обадя по-късно? — започна Анна така, както я бе учил Евгений Илич. — Не, по личен. Добре, след двайсет минути. Всичко най-хубаво. — Тя с явно облекчение затвори телефона.
— Видя ли, а ти се страхуваше! — весело каза Паригин. — Както виждаш, всъщност няма нищо страшно.
— Женя, всичко това е някак странно… Мислех, че шантажистите се обаждат и започват веднага да заплашват с убийствен глас.
— Значи вече се почувства като шантажистка, а? — с усмивка я подкачи Евгений. — Навлезе в ролята? Моето момиче, всички твои знания за подобни ситуации са дошли от слабите филми. Със заплахи, и то със злокобен глас, веднага започват хора, които искат да сплашат отсрещния, да го извадят от равновесие. Тогава наистина те не бива да се интересуват дали на човека му е удобно да говори и да обсъжда деликатни въпроси. А ние с тебе никого не искаме да сплашваме, ние се стремим към нормален делови разговор, в резултат на който да продадем стоката си — тоест мълчанието ти — срещу определена сума. Това са почти пазарни отношения. Така че не е никакъв шантаж.
Те прекараха двайсетте минути в съвсем семейни занимания — чупеха и чистеха орехи за грузинската гозба сациви4. Паригин с удоволствие ядеше нейните кулинарни творения — Анна наистина готвеше хубаво, при което годините, прекарани в спорта, я бяха приучили към хранене, което най-добре подхождаше на самия Евгений и с което той беше свикнал. Много витамини, енергетично ценни, но не тлъсти продукти. И отново го споходи мисълта за истинска, а не илюзорна женитба с Анна. Защо не, наистина? Тя напълно му подхожда. Предана, нежна, добра домакиня. Ако всичко мине нормално и Пьотър Михайлович не направи някоя глупост, може пък наистина да се ожени за нея? Вярно, Аня не е от жените, дето можеш лесно да ги залъжеш и които не зададат въпроси. Тя съвсем не е глупава, но истинската й прелест се състои в това, че като задава въпроси и получава съответните отговори, не подскача ужасена и не крещи: „Животно! Да не си посмял да се приближиш до мен!“, а приема всичко като даденост, сякаш другояче не може и да бъде. Тя веднага застава на страната на мъжа си, влиза в неговия отбор и е готова да играе докрай. Каквото и да говорим, тя е спортистка и има психика на играч в колектив, а не на самотен воин. Той, Паригин, цял живот е бил вълк-единак, сам е влизал в битки с противника, а Аня е друга — на нея й е нужно чувството за другарско рамо, усещането, че не е сама, че подкрепата и помощта са наблизо — така тя ще преобърне планини и от нищо няма да се страхува. Именно такава съпруга му трябва.
— Това беше, Анюта, времето изтече — забеляза той, като погледна часовника, — вече можеш да се обадиш.
— Изтече ли? — Тя уплашено вдигна глава, трескаво стиснала в ръка орехотрошачката.