Василий Валерианович, който до този момент се бе разхождал замислено из просторния кабинет, спря и приседна на края на дългата маса.
— Виталий, разбирам какво искаш. Страх те е да поемеш отговорност, защото не си професионалист в работата, която захванахме. Но и аз не съм компетентен в нея. Именно затова я възложихме на Стоянов и Зеленин, които добре я познават. Ние с теб не можем да преценим кой от тях е прав.
— Но също така нямаме право и да провалим втория набор — добави Виталий Аркадиевич.
— Именно — кимна Василий. — Ето защо трябва да вземем стратегическо решение. Имам предвид, че какъвто и да е вторият набор, ние не бива да правим уязвима самата идея за проекта. Не забравяй, че аз дадох тази идея, но парите за нея дават други хора. Няма ли финансиране — няма да има и проект. Зеленин не е просто мой човек. Той ми е препоръчан от хората, които финансират всичко. И ако Стоянов започне война срещу тях, това ще ни излезе солено.
— Но не можем и да предадем Стоянов, нали? — възрази Виталий Аркадиевич. — Той има връзки по най-високи места, знаеш го прекрасно.
— Знам го. — Василий Валерианович отново се заразхожда из кабинета. — Ето защо ти предлагам следното…
След няколко минути Виталий Аркадиевич забележимо се развесели. Това, което предлагаше неговият стар приятел, беше сложна комбинация с много ходове, но позволяваше да се реши проблемът, който доскоро му бе изглеждал почти неразрешим.
Нанесоха първия удар в челюстта му и Никита веднага усети на прехапания си език вкус на кръв. Не успя нищо да каже, последва втори удар, след него — трети. Сега го удряха в корема. Двама го държаха за ръцете, а третият методично нанасяше ударите.
— Е, как е? — попита единият от онези, които държаха Никита. — Стига ли ти? Или да продължим?
Никита мълчаливо кимна. Нямаше повече сили.
— За какво ми кимаш сега? Да продължаваме, така ли?
— Не — с усилие изломоти той. — Недейте. Ще кажа.
Веднага го сложиха да седне на дивана. Двамата седнаха от двете му страни, за да успеят да го хванат, ако се опита да бяга. Третият, онзи, който го бе бил досега, делово отвори голяма чанта, извади от нея отначало малък диктофон, после видеокамера. Постави диктофона на масичката до дивана, а камерата сръчно намести на рамото си.
— Започвай. Първо се представи, кажи си собственото и фамилното име, годината на раждане и адреса. После ще отговаряш на въпросите.
— Никита Мамонтов… — неясно издума той.
— По-ясно говори! Високо и отчетливо. Още веднъж.
Никита събра сили. Не разбираше какво искат от него тези хора. Тоест той естествено разбираше, бяха му казали от самото начало, но не можеше да си представи за какво им е нужно всичко това. Ако бяха от милицията… Но не, май не бяха. С милицията вече си беше имал работа.
— Никита Мамонтов, роден през седемдесет и първа година, живея в Москва, на следния адрес…
— Да, така е по-добре — шепнешком го похвали човекът отляво.
— Бил ли си разследван по дело за убийство на Павелецката гара?
— Да.
— През коя година беше това?
— През миналата.
— По-конкретно! — поиска човекът, който стоеше пред него с камерата.
— През деветдесет и пета.
— Значи вече през по миналата — уточни онзи отдясно. И той шепнеше.
— Ами да, през по миналата — послушно се съгласи Никита.
— И защо не те осъдиха?
— Нямаха доказателства.
— Разкажи как стана всичко. Подробно.
— Трябваше да посрещнем влака…
— Кои сте тези ние? Нали ти казах: подробно.
Никита разказваше за извършеното преди година и половина убийство, като проклинаше всичко на света, но на първо място — себе си и своята слабост. Имаше страх от болка, никога не участваше в сбивания и с малко повече сила можеха да го накарат да направи какво ли не. Тогава, през деветдесет и пета, го разпитваха много пъти, но той понесе разпитите с лекота. Беше умно момче, имаше добра памет, мозъкът му работеше пъргаво, така че не се объркваше при показанията, твърдо настояваше на своето, след като бързо бе схванал, че следствието не разполага с преки доказателства и ченгетата само чакат той да сбърка някъде, да се вкопчат в тази грешка и да го докарат до самопризнание. Не им даде такава възможност и го пуснаха по живо по здраво, а онова убийство така си и остана неразкрито. От аверите си беше чувал какви ли не страхотии — колко лошо биели в милицията, и разбираше, че ако го ударят поне два пъти, ще пропее. Но незнайно защо — не го биха. И това го спаси.