Нещо изтрополи, сякаш някой бе скочил от стълба върху дървена веранда. В стаята бяхме пет статуи, двете — паднали.
Някой трябваше да предприеме нещо. Ситуацията си просеше още два трупа. От гледна точка на Светеца, друг вариант просто не съществуваше. Трябваше да има разчистване.
Номерът не беше минал, когато не беше номер. Опитах се да го пробутам отново, когато вече беше. Погледнах над рамото на жената, лепнах вдървена усмивка на лицето си и рекох дрезгаво:
— Здрасти, Майк. Тъкмо на време.
Тя, естествено, не ми повярва, но побесня. Стегна тялото си и стреля срещу мен с пистолета в дясната ръка. Той обаче бе твърде тежък за жена и подскочи. Другият също подскочи. Не видях къде се заби куршумът, защото се бях навел.
Рамото ми я фрасна в бедрото, тя политна назад и блъсна главата си във вратата. Избих патлаците от ръцете й, без много много да съблюдавам етикета. Затворих вратата с ритник, протегнах ръка, завъртях ключа, а после се опитах да избегна високия ток, който полагаше максимални усилия да ми смаже носа.
Дънкън извика: „Страхотно“, и се хвърли към пистолета си на пода.
— Наблюдавай прозорчето, ако искаш да оцелееш — озъбих му се аз.
После вече бях зад бюрото и издърпвах телефона изпод мъртвото тяло на доктор Съндстранд. Издърпвах го толкова далече от обсега на вратата, колкото жицата ми позволяваше. Легнах на пода, поставих го върху корема си и започнах да набирам.
Очите на Даяна се спряха върху телефона и тя изкрещя:
— Хванаха ме, Джери! Хванаха ме!
Автоматът започна да раздробява вратата, докато аз крещях в ухото на отегчения дежурен.
Парчетата мазилка и дървените отломки хвърчаха като юмруци на ирландска сватба. От куршумите тялото на доктор Съндстранд подскачаше така, сякаш силна треска отново го връщаше към живот. Хвърлих телефона, грабнах пищовите на Даяна и подхванах вратата от нашата страна. През една широка цепнатина зърнах плат. Стрелях по него.
Не виждах какво прави Дънкън, после разбрах. Изстрел, който не можеше да е дошъл откъм вратата, уцели Даяна в брадичката. Тя падна и повече не стана.
Друг изстрел, който също не дойде от вратата, отнесе шапката ми. Претърколих се и му изкрещях. Пистолетът му описа твърда дъга, проследи движенията ми. Устата му се бе изкривила в животинска гримаса. Отново изкрещях.
Върху сестринската му униформа, по диагонал, се появиха четири кръгли червени петна на височината на гърдите. Уголемиха се в краткия миг, който му бе необходим, за да падне.
Отнякъде се чу вой на сирена. Беше моята сирена, която ставаше все по-силна и идваше към мен.
Автоматът преустанови стрелбата и вратата се разтърси от нечий ритник. Тя потрепера, но ключалката издържа. Дарих я с още четири куршума, но внимавах да не засегна ключалката.
Сирената се чуваше съвсем ясно. Светеца трябваше да си отиде. Чух как стъпките му тичешком се отдалечиха по коридора. Затръшна се врата и колата му потегли на заден ход по алеята. Шумът й ставаше все по-слаб, докато воят на сирената се извисяваше до кресчендо.
Изпълзях до жената и видях, че лицето, косата и меките места под предницата на палтото й са прогизнали в кръв. Докоснах лицето й. Тя бавно отвори очи, сякаш клепачите й бяха много тежки.
— Джери… — прошепна.
— Мъртъв е — излъгах мрачно. — Къде е Изабел Снеър, Даяна?
Очите се затвориха. Проблеснаха сълзи. Сълзите на умиращия.
— Къде е Изабел Снеър? — замолих й се. — Бъди откровена и ми кажи. Аз не съм полицай, а неин приятел. Кажи ми, Даяна.
Вложих в молбата си нежност и копнеж, всичките, на които бях способен.
Очите се открехнаха. Шепотът отново се чу.
— Джери…
После заглъхна и очите се затвориха. Но след малко устните се раздвижиха още веднъж и прошепнаха нещо, което прозвуча като „Монти“.
Това беше всичко. Тя умря.
Изправих се бавно и се заслушах в сирените.
IX
Вече се свечеряваше и във високата административна сграда отсреща тук-там започваха да палят лампите. Бях прекарал в кабинета на Фулуайдър целия следобед. Бях разказал историята двайсет пъти. И беше абсолютната истина — онова, което им казвах.
Влизаха и излизаха ченгета, специалисти по балистика и отпечатъци, репортери, половин дузина градски първенци, дори един кореспондент на Асошиейтид Прес. Кореспондентът не хареса дописката си и ни го каза.
Дебелият началник беше потен и подозрителен. Без сако, с големи тъмни петна под мишниците и къса рижа косица, която се бе накъдрила като опърлена. И понеже не бе сигурен какво точно знаех, или не знаех, не смееше да ме попита. Единственото, което правеше, бе ту да ми крещи, ту да ми хленчи, но междувременно се опитваше да ме напие.