– В миналото съм правил някои транзакции, които биха могли да се осчетоводят по-добре. Малко е оплетено.
– Ще се радвам да погледна – отвърна той. – Такива каши са по моята специалност. Но в момента се интересувам от по-лични неща. Дребни промени, може да се каже.
– Промени?
– Именно.
– Какви?
– Например това, че си станал десничар.
Лео – ако това изобщо беше Лео – като че ли отново се ослуша за нещо.
– Всъщност не съм. Просто смених ръцете. Винаги съм можел да боравя и с двете. Нарича се амбидекстрия.
– Значи, пишеш еднакво добре с лявата и с дясната ръка?
– До голяма степен.
– Можеш ли да ми покажеш?
Микаел извади бележник и химикалка.
– Предпочитам да не го правя.
По горната устна на Лео изби пот. Погледът му блуждаеше.
– Днес май не се чувстваш много добре?
– Не особено.
– Сигурно е от жегата.
– Може би.
– Аз също съм в доста лоша форма – продължи Микаел. – Пих досред нощ с Хилда фон Кантерборг. Ти я познаваш, струва ми се?
Микаел забеляза страха в очите на мъжа и разбра, че го е спипал. Долови го в погледа му, в езика на тялото. Но може би – той се вгледа по-внимателно – имаше и нещо друго, което не можеше да се определи толкова лесно. Може би някакво нетърпение или пък колебание. Сякаш Лео, или който и да е беше това, се канеше да вземе важно решение.
Микаел каза:
– Хилда ми разказа невероятна история.
– Аха.
– Ставаше дума за близнаци, разделени при раждането. По-конкретно за момче на име Даниел Брулин. То ден след ден се е бъхтело в една ферма до Хюдик, докато брат му...
– Не говори толкова високо – прекъсна го мъжът.
– Защо?
Микаел се престори на изненадан и погледна мъжа.
– Може би е по-добре да се разходим – каза той.
– Не знам...
– ... дали да се разходим?
Мъжът очевидно не знаеше какво да каже. Вместо това смотолеви нещо за тоалетната и тръгна натам. Не го изигра особено добре, защото още преди да се е скрил от поглед, извади мобилния си телефон. Явно щеше да говори с някого. Именно това убеди Микаел, че предположението му е правилно. Той на свой ред взе телефона си и прати съобщение на Лисбет, че Лео най-вероятно е Даниел.
Мъжът обаче се бавеше и Микаел започваше да се притеснява, че са го преметнали – че онзи се е омел през някоя задна врата и е напуснал сградата. Микаел чакаше, но нищо не се случваше, с изключение на потока от хора. Младата брюнетка на рецепцията се усмихваше, пожелаваше „приятен ден“ на всички и ги молеше да изчакат на някой от диваните или да продължат навътре в сградата.
Мястото беше стилно. Таваните бяха високи, а по червените тапети висяха маслени картини на възрастни господа с костюми, вероятно стари съсобственици и членове на борда на директорите. Всички тези мъже по стените създаваха някак неприлично усещане.
Телефонът на Микаел звънна. Обаждаше се Аника и той се канеше да вдигне, когато мъжът – независимо кой беше – най-накрая се зададе по коридора. Вече крачеше по-овладяно. Може би беше взел някакво решение. Трудно бе да се каже. Вратът му беше зачервен и той изглеждаше напрегнат и сериозен. Гледаше в земята и не каза нищо на Микаел, просто съобщи на жената на рецепцията, че излиза за два часа.
Слязоха с асансьора и тръгнаха по „Нормалмстори“. Стокхолм се пържеше. Хората си вееха с ръце или с вестници и носеха саката си през рамо. Излязоха на Хамнгатан и мъжът хвърли нервен поглед назад. Микаел го забеляза и се замисли дали да не вземат автобус или такси. Вместо това пресякоха улицата и стигнаха до Кунгстредгорден. Вървяха мълчаливо, сякаш чакаха нещо да се изясни или да се случи. На Микаел това не му харесваше, макар да не знаеше защо точно.
Мъжът отново се огледа. Потеше се повече, отколкото би трябвало. Намираха се до Операта и Микаел долови някаква неясна заплаха. Зачуди се дали не е допуснал грешка, дали представителите на Регистъра не са една стъпка напред. Обърна се, но не видя нищо. Във въздуха по-скоро цареше спокойствие и усещане за почивка. Навсякъде по пейките и уличните кафенета седяха хора, обърнали лица към слънцето. Може би просто нервността на спътника му беше заразна. Микаел реши да мине право на въпроса.
– И какво сега? Лео ли да те наричам, или Даниел?
Мъжът прехапа устни и погледът му потъмня. В следващия миг се хвърли върху Микаел, който падна на земята.
Ракел Грейс, която чакаше на една пейка на „Нормалм стори“, видя Даниел Брулин да се отправя нанякъде с Микаел Блумквист. Осъзна, че са се отприщили сили, които рано или късно ще доведат до разкритието на историята. В действителност това не я изненада или шокира.