Републиката се състоеше от група елитни хакери, всички от които се бяха заклели тържествено да не използват алармата, освен ако не е абсолютно наложително. Ето защо сега редица млади и талантливи хора, пръснати по целия свят, следяха напрегнато драмата в буса. Повечето от тях не знаеха шведски, така е. Но все пак имаше достатъчно, които разбираха, включително безформеният приятел на Лисбет, който живееше на Хьогклинтавеген в Сундбюбери.
Той се наричаше Чумата, беше голям като къща, прегърбен и изглеждаше като човек, който живее на социални помощи, само че беше и си оставаше дигитален гений. Сега Чумата стоеше пред компютъра си с опънати нерви и следеше GPS координатите, които отиваха на север към Упсала. Колата – звучеше като по-стар, голям автомобил – сви по шосе 77 на изток към Книвста, което не беше добре. Навлизаха във все по-слабо населен район, където GPS системата даваше по-неточни координати. Жената в колата отново заговори. Гласът ѝ беше дрезгав и немощен, сякаш не беше в добро здраве.
– Разбираш ли колко бавно ще умреш, уличнице? Разбираш ли?
Чумата погледна отчаяно към клавиатурата си. Около нея имаше хартии, кенчета, трохи, бутилки кока-кола и недоизядена храна. Самият той беше небръснат, с прорасла коса и носеше оръфания си син халат. Болеше го гърбът. Беше надебелял още повече, страдаше от диабет и не бе излизал навън от повече от седмица. Какво можеше да направи? Ако разполагаше с адрес, би могъл да хакне електрическата система и водоснабдяването, да открие съседите и да организира граждански патрул. Но сега... беше безпомощен. Целият трепереше. Сърцето му биеше силно. Нямаше представа къде отиват.
Съобщенията в групата се сипеха едно след друго. Лисбет беше както тяхната звезда, така и тяхна приятелка. Но доколкото Чумата можеше да види, никой нямаше добро предложение или план за действие, който би могъл да се приложи достатъчно бързо. Дали да се обади в полицията? Никога не го беше правил и си имаше основателни причини за това. Почти нямаше киберпрестъпления, които да не е вършил. Някой винаги го преследваше по един или друг начин, но въпреки това, помисли си той, въпреки това дори бегълците понякога трябва да потърсят помощ от закона. Спомни си, че Лисбет – или Осата, както бе известна в хакерските среди – беше споменавала някакво ченге на име Бублански. Каза, че той бил окей, а за нея „окей“ беше доста силна дума в този контекст. В продължение на няколко минути Чумата стоеше като парализиран пред картата на Упланд, която се виждаше на екрана. После взе чифт слушалки, усили звука и пусна аудиофайла. Искаше да чуе всички нюанси, както в гласовете, така и в шума на двигателя. В слушалките се чу бучене. Първоначално никой не говореше. След малко обаче един глас произнесе думите, които Чумата най-малко искаше да чуе:
– В теб ли е телефонът ѝ?
Говореше жената, която звучеше като болна. Изглежда тя командваше операцията – тя и мъжът, който от време на време се обръщаше към шофьора на чужд език, който след бързо аудиотърсене определиха като бенгалски.
– В джоба ми е – отвърна един от мъжете.
– Може ли да погледна?
Чу се шумолене и пращене. Телефонът премина в ръцете на жената. Чумата я чуваше как диша, докато го разглежда.
-- Има ли нещо нередно?
– Не знам – отговори жената. – Като че ли не. Но може би ченгетата могат да ни подслушват чрез тази гадория.
– Трябва да се отървем от телефона.
Мъжът отново заговори на бенгалски. Колата забави ход. Една врата изскърца и се отвори, въпреки че автомобилът все още се движеше. Вятърът забуча в слушалката, след което се чу свистене, последвано от непоносимо шумни удари. Чумата дръпна рязко слушалките от главата си и блъсна с юмрук по масата. Hell, damn, fuck! От останалите компютри заваляха ругатни. Връзката с Осата беше прекъсната.
Чумата опита да помисли, да оцени ситуацията. И изведнъж се сети – пътните камери. Как можа да забрави за тях? За да получат достъп до камерите, трябваше да хакнат Пътната агенция, нали така? Само че това изискваше време, а те не разполагаха с такова.
Някой знае ли как може да се проникне бързо в системата на Пътната агенция?, написа той, след което включи всички в криптирана аудиовръзка.
– В нета има обществен достъп до част от пътното наблюдение – каза някой.
– Не е достатъчно – отвърна Чумата. – Там картината е твърде неясна. Трябва ни по-близък кадър, за да видим модела и номера на колата.