Улицата пред Дан беше загадъчно празна, подобно на каменист и пуст пейзаж от някой кошмар. Може би в този миг би могъл да побегне и да повика помощ. Но как да остави Лео, своя брат? Невъзможно, не беше ли така? Температурата навън се бе повишила, снегът беше мокър и можеше да премине в дъжд. Сложиха Лео в колата и Дан попита:
– Сега ще го заведем в болница, нали?
– Да, това правим – каза Ракел Грейс.
Повярва ли ѝ изобщо? Та тя току-що го беше зап лашила и беше казала, че няма надежда. Дан не можеше да си отговори. Просто влезе в колата, мислейки за едно-единствено нещо – това, което бе прочел в интернет: ако дишането се поддържа, пациентът може да се възстанови от отравянето с кураре. Дан седна на задната седалка от едната страна на Лео, а от другата се настани мъжът, който навярно се казваше Бенямин.
Той беше едър, може би стотина килограма. Ръцете му бяха неестествено големи и въпреки че беше на около петдесет години, лицето му изглеждаше момчешко, със зачервени бузи, големи сини очи и сводесто чело. Но Дан не обърна особено внимание на това. Беше се съсредоточил изцяло върху дишането на Лео. Опитваше да му помага и отново попита дали наистина отиват в болницата. Ракел, която щеше да кара, този път отговори по-конкретно. Отивали в „Каролинска“, в това и това отделение.
– Довери ми се – каза тя.
Обясни, че се била свързала със специалисти. Те очаквали Лео. Щели да направят така и така. Може би Дан знаеше, че това са глупости. Може би беше твърде шокиран, за да възприеме същината на ситуацията. Трудно бе да се каже. Дан предпочете да се фокусира единствено върху опитите да поддържа дишането на Лео. Никой не му пречеше, което все пак беше нещо. Ракел караше бързо, както и трябваше. По улиците нямаше много движение и те тръгнаха нагоре по моста „Солнабрун“. Червените болнични сгради се издигаха в мрака и за миг той повярва, че може би всичко все пак ще се нареди.
Но това беше просто димна завеса, опит да го успокоят за известно време. Вместо да спре, Ракел ускори, подмина „Каролинска“ и продължи на север към Солна. Дан предполагаше, че се е разкрещял и разбунтувал. Изпитваше болка в бедрото, а протестите му ставаха все по-вяли и немощни. Гневът и отчаянието не бяха изчезнали, просто силите му го напускаха. Той тръсна глава и замига. Мъчеше се да мисли ясно и да поддържа Лео жив. Но му беше трудно да говори и да се движи. Чу как Ракел Грейс и мъжът си шепнат нещо някъде в далечината. Гласовете им сякаш долитаха през гъста мъгла. Дан изгуби представа за времето.
Внезапно обаче Ракел повиши глас. Този път говореше на него и в интонацията ѝ имаше нещо хипнотично. Какво казваше? Обясняваше му какво би могъл да получи. Богатства и сбъднати мечти. Каза му, че щял да бъде щастлив.
– Щастлив, Даниел. И ние винаги ще сме насреща.
Лео едва дишаше, от другата му страна седеше грамадният Бенямин, а Ракел говореше за щастие и богатство. Това... не можеше да се опише. Думите не стигаха.
Микаел Блумквист не би могъл да го проумее. Но Дан трябваше да опита. Нямаше друго решение.
– Думите ѝ изкушиха ли те? – попита Микаел.
Бутилката вино стоеше на бялата масичка и Дан изпита желание да я разбие в главата на журналиста.
– Трябва да разбереш – каза той, опитвайки да звучи спокойно. – В онзи миг за мен не съществуваше живот без Лео.
Дан отново замълча.
– Какво си мислеше?
– Само едно: че ще се справим. Аз и Лео.
– Какъв беше планът ти?
– План ли? Не знам. Предполагам, че да им играя по свирката, надявайки се междувременно да намеря изход, нещо, за което да се хвана. Отдалечавахме се все повече от града. Възвърнах си малко от силите. През цялото време гледах Лео. Влошаваше се. Имаше спазми. Не можеше да се движи. Трудно ми е да говоря за това.
– Не бързай.
Дан отпи още няколко глътки вино и продължи:
– Вече не знаех къде се намираме. Нямах представа. Бяхме някъде сред природата. Пътят се стесни. Наоколо имаше иглолистна гора, беше тъмно и валеше дъжд, не сняг. Видях табела, на която пишеше „Видокра“. Продължихме надясно по един горски път. След десет минути Ракел спря и Бенямин слезе от колата. Извади нещо от багажника. Не исках да знам какво. Чуваше се страшно дрънчене, а аз се заех с Лео. Отворих вратата, сложих го да легне на седалката и започнах да му правя изкуствено дишане. Знаех горе-долу как става, може би не много добре, но опитах. В нищо друго не съм влагал толкова усърдие. Бях замаян, а Лео беше повърнал без дори да забележа. В колата миришеше лошо. Наведох се към него. Сякаш се надвесвах над самия себе си, разбираш ли? Като че допирах устни до собствения си умиращ аз. Странното е, че ме оставиха да продължа. Ракел и онзи Бенямин вече се държаха по-мило с мен. Не разбирах какво точно се случва. Вниманието ми беше насочено към Лео, а може би и към Ракел, или по-точно към думите ѝ. Тя каза с мек глас, че Лео ще умре. Ефектът на физостигмина скоро щял да отшуми. Нямало какво да се направи. Ужасно е, каза тя. Но хубавото било, че никой нямало да го търси. Никой нямало да се чуди къде е отишъл – стига аз да заема мястото му. Майка му била на смъртно легло, а аз бих могъл да подам оставка и да продам своя дял от „Алфред Йогрен“ на Ивар. Хората нямало да се учудят. Всички знаели, че Лео отдавна мечтае да напусне. Всичко сякаш се подреждало по такъв начин, че божествената справедливост да възтържествува и да получа всичко, което заслужавам. Послушах я. Не виждах друг изход. Казах: „Окей, разбирам, може и да се получи“. Мънках и хъмках. Бяха ми взели телефона, нали ти казах, намирахме се насред гората и не виждах светлините на нито една къща или на каквото и да е.