Бенямин се върна. Изглеждаше ужасно. Беше подгизнал от пот и дъжд. По панталоните му имаше пръст и сняг. Шапката му стоеше накриво и той не продумваше. Във въздуха витаеше тихо и зловещо разбирателство. Бенямин издърпа Лео от задната седалка. Идиотът беше толкова нескопосан. Лео си удари главата в земята, а аз се наведох и го погледнах. Спомням си, че свалих шапката на Бенямин и я сложих на Лео. После закопчах палтото му. Дори не го бяхме облекли като хората. Нямаше шал. Вратът му беше гол. Носеше домашните си обувки, те бяха развързани и връзките им се влачеха по земята. Сцената беше покъртителна. Зачудих се дали да не потърся помощ. Да се втурна през гората или по пътя и да се надявам, че ще срещна някого. Но имаше ли време за това? Не ми се вярваше. Дори не бях сигурен дали Лео е още жив. Последвах Бенямин в гората. Той влачеше Лео след себе си. Движеше се тромаво и изглежда тялото му тежеше, въпреки че Лео беше толкова слаб и лек. Предложих да му помогна, но на Бенямин идеята не му се понрави. Искаше да се махна оттам. „Върви – каза ми той. – Махай се, това тук не е за теб.“ После повика Ракел, но тя не го чу, струва ми се. Духаше силен вятър, който поглъщаше думите. Дърветата шумоляха. Храстите и клоните изподраха лицата и ръцете ни. Накрая стигнахме до голям смърч. Дървото беше старо и болно, а до него имаше купчина камъни и пръст, както и една лопата. Помислих си, или исках да си мисля, че сме се натъкнали на дупката случайно и че тя няма нищо общо с нас.
– Но това е било гроб.
– Опит за гроб – каза Дан Броуди. – Не беше особено дълбок. На Бенямин сигурно му е било ужасно трудно да разкопае замръзналата почва. Изглеждаше на края на силите си. Остави Лео на земята и ми изкрещя да изчезвам. Казах му, че е безсърдечна свиня и че трябва да се сбогувам, а той отново ме заплаши и ми напомни, че Ракел вече има достатъчно доказателства, за да ме натопи за убийството. Отвърнах: „Знам, разбирам, просто трябва да кажа сбогом, той ми е брат, сам ще го погреба. Остави ме на мира, покажи малко човещина, махай се, остави ме да страдам на спокойст вие. Няма да избягам, а и Лео вече е мъртъв. Виж го“. Вече крещях. „Виж го!“ Тогава той наистина ме остави. Предполагам, че не се е отдалечил много, но се махна и аз останах сам с Лео. Клекнах под смърча и отново се надвесих над брат си.
Аника Джанини бе обядвала в столовата на персонала във „Флудберя“ и сега отново се намираше в отделение „H“, където Соня Мудиг провеждаше подновения разпит на Фария Кази.
След обяда Соня Мудиг се държеше компетентно и ефективно и бе съгласна с Аника, че е важно не просто да се сдобие с цялостната картина около тормоза над момичето, ами да провери дали атаката над брата не може да бъде разглеждана по-скоро като убийство по невнимание, а не като непредумишлено такова. Съществуваше ли наистина намерение за убийство?
Аника смяташе, че има надежда. Бе накарала Фария да разгледа критично собствените си мотиви. Но по едно време Соня Мудиг излезе в коридора, за да проведе някакъв разговор, а след като се върна, не беше на себе си. Това раздразни Аника.
– Стига си блъфирала, за бога. Виждам, че нещо се е случило. Трябва да изплюеш камъчето. Сега!
– Знам, извинявай. Не знам как да го кажа – отвърна Соня Мудиг, – но Башир и Бенито са отвлекли Лисбет Саландер. Полицията е мобилизирана, но положението не изглежда добре.
– Разкажи ми всичко – изстреля Аника.
Соня сподели подробностите и Аника настръхна. Фария се сви в стола и обви ръце около краката си. Но след малко в нея настъпи промяна. Аника първа я забеляза. Очите на момичето не излъчваха само ужас и гняв. Имаше и още нещо, някаква дълбока съсредоточеност.