– Вадабушьон ли каза?
– А? Да, последните данни за тях са от пътна камера, която е уловила как бусът завива по горски път в района около езерото – отговори Соня.
– Ние...
– Да, Фария? – подкани я Аника.
– Преди, когато не можехме да си позволим да пътуваме до Майорка, ходехме на къмпинг до Вадабушьон.
– Окей – продължи Аника.
– Посещавахме езерото доста често. Все пак е толкова близо. Понякога отивахме само за уикенда, съвсем спонтанно. Тогава мама още беше жива, и нали знаете, езерото е обградено от гора, гъста гора, има малки пътечки и скришни места и веднъж...
Фария се замисли, все още обгърнала коленете си с ръце.
– Имаш ли интернет на телефона? – попита тя. – Ако можеш да изкараш подробна карта на района, ще опитам да обясня. Ще опитам да си спомня.
Соня Мудиг потърси в интернет, изруга, потърси отново и накрая грейна. Намери карта, която им бяха пратили от полицията в Упсала.
– Покажи ми – каза Фария с новооткрита самоувереност.
– Влезли са в гората ето тук – каза Соня Мудиг и посочи.
– Чакай малко... – отвърна Фария. – Трудно ми е да се ориентирам. Но до езерото има място, което се нарича Сьодервикен, нали? Или Сьодра викен, Сьодра странден, нещо такова.
– Не знам, ще проверя.
Соня добави думата „Сьодра“ в търсачката.
– Може би имаш предвид Сьодра Страндвикен? – каза тя и отново ѝ показа телефона.
– Точно, да, това трябва да е – каза Фария развълнувано. – Да видим. Там има малък черен път, който все пак е достатъчно широк за кола. Може ли да е това?
Тя посочи някаква точка на картата.
– Но не съм сигурна. Едно време точно до отбивката имаше жълта табела. Спомням си какво пишеше: „Общественият път свършва тук“. Малко по-навътре, може би два километра нататък по пътя, има една пещера. Не истинска пещера, по-скоро пространство насред куп широколистни дървета. Намира се вляво от върха на един хълм. Сякаш минаваш през завеса, през врата от листа, и се озоваваш на съвсем скришно място. Растителността те обгръща отвсякъде. Има само малка пролука, през която се вижда клисура с поток. Башир ме заведе там веднъж. Мислех, че иска да ми покаже нещо вълнуващо, само че той опита да ме сплаши. По онова време тялото ми започваше да се оформя и няколко момчета на плажа ми бяха подсвирнали. Когато стигнахме, той ми наговори разни гадости за това как едно време хората водели тук жени, които се държали като курви, и ги наказвали. Изплаших се до смърт, затова и запомних мястото толкова добре. И сега си помислих... – тя се поколеба, – ... че Башир може би е завел Саландер там.
Соня Мудиг кимна мрачно и благодари. После си взе телефона и позвъни.
Ян Бублански получаваше сведения от пилота на хеликоптера Сами Хамид. Сами кръжеше ниско над Вадабушьон и околните гори, но засега не бе видял следи от сив бус. Никой не беше виждал подобен автомобил, нито летовниците, нито полицаите в района. Това не беше толкова изненадващо. Около езерото се ширеха множество плажове, но отвъд тях гората беше гъста и изпълнена с пътеки и пътища, които наподобяваха лабиринт. Районът беше като създаден за скривалище, а това тревожеше Бублански. Отдавана не бе ругал толкова много и през цялото време подканваше Аманда Флуд да кара по-бързо.
Колата летеше по шосе 77. Оставаше им още известно време, докато стигнат до езерото. С помощта на гласова идентификация бяха разбрали, че преследват Бенито и Башир Кази, което никак не звучеше добре. Бублански не оставаше без работа и за секунда. Поддържаше връзка с полицията в Упсала и провеждаше разговори с всички, които биха могли да имат някаква информация. Даже звъня няколко пъти на Микаел Блумквист, но журналистът беше изключил телефона си, което накара Бублански да изпсува за пореден път.
Комисарят отправяше ту ругатни, ту молитви. Колкото и трудно да му беше да разбере Лисбет Саландер, той изпитваше бащина нежност към нея, особено откакто Саландер им помогна да разкрият едно сериозно престъпление. Отново пришпори Аманда. Приб лижаваха езерото. Телефонът звънна. Обаждаше се Соня Мудиг, която дори не го поздрави, а директно го помоли да въведе „Сьодра Страндвикен“ в GPS навигацията, след което даде слушалката на Фария Кази. Бублански не разбираше защо му е да говори с нея. Фария обаче съвсем не звучеше така, както бе очак вал. В гласа ѝ имаше яростна целеустременост, сякаш разполагаше с информация от жизнено значение. Бублански се заслуша напрегнато, надявайки се да не е твърде късно.