Глава 22
Лисбет Саландер нямаше представа къде се намира. Беше горещо и тя чуваше лек ромон на вода, бръмчене на мухи и комари и свистенето на вятъра в клоните на дървета и храсти. Преди всичко обаче се бе съсредоточила върху краката си.
Те бяха кльощави и нямаха кой знае какъв вид, но бяха тренирани, пък и в момента бяха единственото, с което можеше да се защити. Стоеше на колене в буса, а ръцете ѝ бяха завързани. Бенито се приближаваше към нея. Камата и парчето плат трепереха в ръцете ѝ. Лисбет погледна към вратата на буса. Мъжете натискаха раменете ѝ надолу и крещяха. Тя вдигна очи. Лицето на Башир лъщеше от пот. Той отвърна на погледа ѝ така, сякаш искаше да ѝ се нахвърли. Но нямаше как, беше принуден само да я държи.
Лисбет отново се зачуди дали не може да ги настрои едни срещу други. Но времето ѝ изтичаше. Бенито вече беше пред нея с дългата си кама, подобно на зла кралица от приказките. Атмосферата вътре като че ли се промени. В застиналия въздух витаеше някакво прек лонение, сякаш се случваше нещо нечувано. Един от мъжете разкъса тениската ѝ и оголи ключиците ѝ. Тя погледна Бенито, която беше пребледняла. Яркото ѝ червило се открояваше на фона на сивата ѝ кожа. Сега обаче стоеше по-стабилно на краката си и вече не трепереше, сякаш чудовищният момент бе изострил сетивата ѝ. Когато заговори, гласът ѝ беше с една октава по-нисък:
– Притиснете я здраво. Така. Това е важно. Това е нейната смърт. Виждаш ли моята Керис? Сочи към теб. Сега ще страдаш. Сега ще умреш.
Бенито се обърна към нея и се усмихна. В погледа ѝ нямаше и помен от милост и човещина. В продължение на няколко секунди Лисбет не виждаше друго освен острието на ножа и червеното парче плат, което Бенито приближаваше до гърдите ѝ. В следващия миг обаче я засипаха най-различни впечатления. Забеляза, че в превръзката на Бенито има три игли, както и че дясната ѝ зеница е по-голяма от лявата, и че на дясното крило на вратата имаше табела на ветеринарна клиника „Багармосен “. Видя кучешка каишка и три жълти кламера на пода, както и синьо петно от мастило на стената до тях. Но преди всичко гледаше към червеното кадифе. Бенито не го бе хванала много удобно, което беше добър знак. Платът беше някаква ритуална вехтория и колкото и уверена да беше Бенито с камата, кадифето ѝ беше чуждо. Като че ли не знаеше какво да прави с него и точно както подозираше Лисбет, накрая го хвърли на пода.
Лисбет стъпи здраво на палците си. Башир ѝ изкрещя да не мърда и тя долови притеснението в гласа му. Погледна Бенито, която примигна, вдигна камата и я насочи напред, търсейки точното място под ключицата. Лисбет се подготви. Стегна тялото си, питайки се дали изобщо е възможно. Беше коленичила, не можеше да движи ръцете си и мъжете я държаха здраво. Но щеше да опита. Затвори очи и се престори, че се примирява със съдбата си, като в същото време слушаше тишината и диханията в автомобила. Усети вълнение, жажда за кръв, но също така и страх, примесен с възбуда. Дори в такава компания, екзекуцията очевидно не беше проста работа и... Чакай?
Тя долови нещо. Трудно беше да определи какво. Идваше от далеч, но звучеше като шум от двигатели, не само от една кола, а от много.
В този миг Бенито се приготви да нанесе смъртоносния удар. Време беше, крайно време. Лисбет се хвърли нагоре, мускулите ѝ сякаш експлодираха и тя стъпи на крака, но не успя да избегне камата.
Аманда Флуд и Ян Бублански се носеха по тесния чакълен път покрай Вадабушьон. Щом видяха жълтата табела с надпис „Общественият път свършва тук“, Аманда наби спирачки толкова рязко, че колата поднесе. Аманда изгледа ядосано Бублански, сякаш вината беше негова. Комисарят не забеляза това, тъй като говореше по телефона с Фария Кази.
– Виждам табелата, виждам я – изкрещя той, а може би и изруга, когато колата се разтресе и се плъзна по чакъла.
Аманда овладя автомобила и сви по калния път, или по-скоро пътека. Дъждът, който се изсипа преди жегите, бе забил ноктите си в земята, оставяйки дълбоки бразди. Сега пътят беше почти непроходим и колата се тресеше и подскачаше. Бублански изрева:
– Намали, да му се не знае, не бива да го пропуснем!
Мястото, което според Фария се криеше зад завеса от клони и листа, би трябвало да се намира на върха на някакъв хълм. Бублански обаче не виждаше никакво възвишение и честно казано, не вярваше, че ще го открият. Шансовете им за успех не бяха големи. Бусът можеше да е скрит къде ли не из гората или пък да пътува към съвсем друго място, което беше по-вероятно. Освен това от онази случка бяха минали години, а и как Фария би могла да е сигурна къде точно се намира полянката? Как би могла да си спомня толкова много конкретни детайли от детството си или въобще да има представа за разстоянието след толкова време?