На него гората му изглеждаше еднаква навсякъде – гъста растителност, без никакви отличителни особености. На път беше да се откаже. Клоните над главите им се преплитаха толкова плътно, че блокираха светлината. Зад тях вече се чуваха и други полицейски автомобили, което беше добре, разбира се, стига да бяха на прав път. Но Бублански не проумяваше как биха могли да открият нещо. Гората му се струваше непрогледна и той потъна в мисли. Но ето че ей там... не беше точно хълм, но все пак наистина имаше лек наклон нагоре. Аманда даде газ и колата отново поднесе. Приб лижаваха върха, а Бублански обясняваше по телефона какво вижда наоколо. Отдели особено внимание на един голям, кълбовиден камък, който Фария може би си спомняше. Тя обаче не можа да се сети, а и Бублански не стигна по-далеч. Откъм гората се чу шум. Нещо се удари в метална повърхност, след което последваха крясъци и развълнувани гласове. Той погледна Аманда, която спря рязко. Бублански извади служебното си оръжие и изскочи навън. Залута се сред листа, дървета и храсти и след малко установи слисано, че наистина е открил мястото.
Дан Броуди се намираше в друга гора през друг сезон. Беше денят преди Бъдни вечер, а той бе паднал на колене в мокрия сняг под стария смърч, недалеч от Видокра. Взираше се в Лео, който лежеше до него с посинялото си лице и сивите си очи, които вече бяха съвсем безжизнени. Това бе миг на съвършен ужас, но едва ли продължи много дълго.
Дан веднага се захвана да прави изкуствено дишане на брат си. Устните на Лео бяха студени като снега под него и Дан не усети трахеята и белите дробове да реагират на опитите му. Непрестанно му се струваше, че чува приближаващи се стъпки. Времето му скоро щеше да изтече и щяха да го принудят да се върне в колата като половин човек. Отново и отново, като мантра или молитва, той си мислеше: „Събуди се, Лео, събуди се!“. Но вече нямаше вяра в собствения си план, дори и да успееше да вдъхне живот на брат си.
Бенямин вероятно се намираше съвсем наблизо. Може би се взираше в него през пролука в дърветата. Сигурно беше изнервен и нетърпелив и искаше просто да погребе Лео и да се разкара оттук. Положението беше безнадеждно. Въпреки това Дан продължаваше, все по-отчаяно. Стискаше носа на Лео и издишваше в дихателните му пътища, толкова силно и бурно, че му се зави свят и едва не изгуби представа къде се намира. Някъде в далечината се чу кола, бръмчене на двигател, което постепенно затихна.
В гората нещо изшумоля, сякаш някое животно се беше подплашило. Няколко птици се разлетяха, след което настана тишина. Плашеща тишина. Като че самият живот го напусна. Дан бе принуден да спре за миг и да си поеме дъх.
Беше изразходвал кислорода в кръвта си. Закашля се и едва след секунда или две осъзна, че се случва нещо странно. Сякаш кашлицата му отекваше в пръст та и се размножаваше. Постепенно проумя, че звукът идва от Лео. Той дишаше тежко и спазматично. Дан не можеше да повярва. Вторачи се в него и почувства... какво? Радост, щастие? Не, усети просто, че трябва да побърза.
– Лео – прошепна той. – Искат да те убият. Трябва да се скриеш в гората. Сега. Стани и бягай!
Лео изглежда не разбираше. Мъчеше се да си поеме въздух и да се ориентира. Дан му помогна да се изправи на крака, след което го поведе между дърветата. Буташе го здраво и Лео падна. Удари се, но отново стана и се залута в гората, олюлявайки се. Дан не знаеше нищо повече, не се загледа след него.
Върна се да зарови дупката. С яростни движения започна да хвърля пръстта обратно и скоро чу това, от което се бе опасявал през цялото време. Стъпките на Бенямин. Погледна в дупката и осъзна, че ще го разкрият, така че продължи още по-френетично. Загребваше пръст с лопатата и псуваше, търсейки някаква закрила в работата и ругатните. Вече чуваше дишането на Бенямин, шумоленето на крачолите му и хрущенето на подметките му в снега. Очакваше Бенямин да му се нахвърли или да подгони Лео. Но той мълчеше, а някъде в далечината мина още една кола. Над гората отново се разлетяха птици.
– Не можех да го гледам такъв. Погребах го – каза Дан.
Стори му се, че думите прозвучаха кухо, а и не получи отговор. Подготви се за нещо ужасно и затвори очи. Но нищо не се случи. Бенямин, от когото се носеше миризма на тютюн, се приближаваше бавно и тромаво.
– Ще ти помогна – каза той.
Нахвърлиха останалата пръст над гроба, в който нямаше труп. Отделиха значително време да наместят камъните и туфите, след което се върнаха при колата и Ракел Грейс. Вървяха бавно и с наведени глави. Докато пътуваха към Стокхолм, Дан мълчеше и слушаше мрачно всички предложения и планове на Ракел.