Холгер Палмгрен също бе открил, че мобилният му не работи, което никак не го учуди. Нищо не работеше, начело с него. Състоянието му беше окаяно. Още от малките часове лежеше буден, в плен на спазми и болки. Какво, за бога, се случваше с него?
Чувстваше се все по-уверен, че вчерашният разговор беше голяма грешка. Може би Стейнберг беше чиста проба бандит, без значение в колко комитети и комисии участваше. Беше достатъчно дори само това, че професорът е подписал решение Лисбет да бъде пратена в приемно семейство против волята на момичето и майката. Само това!
О, господи, боже мой, колко беше глупав. Какво да прави? На първо време трябваше да се обади на Лисбет и да обсъди въпроса с нея. Но ето, телефонът му не работеше. Холгер бе спрял да използва стационарната линия, защото в последно време по нея го търсеха само продавачи и хора, с които не искаше да разговаря. А дали не беше дръпнал кабела?
С много усилия успя да се обърне и видя, че кабелът наистина не е включен. Дали можеше да го пъхне обратно? Протегна се колкото можа, подпрял гърди на облегалката, и със сетни сили успя да го включи. Пос ле известно време лежа задъхан, преди да вдигне стария телефон от нощното шкафче. Имаше сигнал. Това беше добро начало. Отново се почувства дееспособен, обади се на телефонната централа и помоли да го свържат със затвор „Флудберя“. Не очакваше да разговаря с някой шампион по дружелюбност, но въпреки това остана втрещен от арогантността, с която бе посрещнато обаждането му.
– Името ми е Холгер Палмгрен – каза той възможно най-авторитетно. – Аз съм адвокат. Бъдете така добър да ме свържете с отговорните лица в отделението с повишено ниво на сигурност. Въпросът е от жизненоважно значение.
– Тогава ще почакате.
– Няма никакво време за губене – изръмжа той.
Въпреки това се наложи да чака и едва след редица прехвърляния и забавяния успя да се свърже с една надзирателка от отделението, която се казваше Хариет Линдфорш. Хариет говореше лаконично и строго, но той подчерта сериозността на положението. Каза, че иска веднага да разговаря с Лисбет Саландер. Отказът ѝ го накара да изтръпне. Не само заради изнервената интонация, ами и заради думите „особено предвид нас тоящата ситуация“.
– Случило ли се е нещо? – попита той.
– С нейния адвокат ли работите?
– Не. Или да.
– Това не беше ясен отговор.
– Не съм пряко замесен.
– Тогава ще трябва да се обадите по-късно – каза Хариет Линдфорш и затвори.
Холгер не беше на себе си. Удари леглото със здравата си ръка. Представяше си, че са се случили всякакви ужаси, и си мислеше, че вината е негова. Опита да се осъзнае и да не изпада в диви спекулации, но това не помогна. Защо, по дяволите, беше толкова недъгав?
Трябваше просто да се изправи и да овладее ситуацията. Само че пръстите му бяха криви и сковани, а тялото сгърчено и наполовина парализирано. Не можеше дори да се качи на инвалидната си количка без чужда помощ и тогава го влудяваше. Ако изминалата нощ беше пътят му към Голгота, то сега Холгер се чувстваше като разпнат, а проклетият матрак беше неговият кръст. Вече дори Екельоф и свитият му сред лилиите юмрук не му носеха утеха. Погледна телефона. Беше му се сторило, че някой го търси, докато чакаше да го свържат с отделението на Лисбет, и съвсем вярно, Микаел Блумквист му беше звънял и бе оставил съобщение. Чудесно, Микаел би могъл да му помогне и да направи нещо с информацията. Холгер набра номера му. Никой не вдигна, но Холгер продължи да опитва, отново и отново, и накрая гласът на Микаел прозвуча в слушалката. Беше запъхтян и Холгер веднага усети, че задъхването на Микаел е от доста по-приятен характер от това, което измъчваше самия него.
– Притеснявам ли те? – попита той.
– Съвсем не – отговори Микаел.
– Гости ли имаш?
– Не, не.
– Напротив – чу се женски глас някъде отстрани.
– Не ядосвай дамата.
Дори в кризисна ситуация Холгер беше натрапчиво учтив.
– Прав си – отвърна Микаел.
– Ами погрижи се за нея. Аз ще звънна на сестра ти.
– Не, не!
Микаел явно бе доловил притеснения тон в гласа му.
– Търсих те – продължи той. – Видял си се с Лисбет, нали?
– Да, и се тревожа за нея – каза Холгер колебливо.
– Аз също. Какво си чул?
– Аз...
Холгер си спомни някогашния съвет на Микаел да не обсъжда деликатни въпроси по телефона.
– Да?
– Изглежда отново се е разровила в нещо – отговори той.
– Какво?