– И все пак чух едно „зависи“.
– Нека го кажа така. И без това се намирах в Държавния архив, а цялата работа поразбуди любопитството ми, затова поисках да видя собственото си досие срещу сумата от осем крони, които всъщност не смятам да си удържам като служебни разходи.
– Колко щедро от твоя страна.
– Та, работата е там, че съм само три години по-голяма от Лео. Въпреки това моето досие изглежда коренно различно – каза тя.
– В какво отношение?
– Не е толкова прилежно. Почувствах се стара, докато го четях. В досиетата има една графа, номер 19. Там са записани датите и други бележки от случаите, когато съм се местила в друга енория. Не знам кой ги е вписвал, предполагам чиновници, назначени в църковната администрация. Но бележките са доста нееднородни. Някои писани на ръка, други на пишеща машина. Някои са подпечатани, а има и такива, които са написани накриво и излизат от редовете. Но при Лео всичко е перфектно, еднакво и отпечатано на една и съща машина или компютър.
– Сякаш досието е попълнено впоследствие?
– Ами... – каза Софи. – Ако ме питаше някой друг или ако бях видяла само неговото досие, тази мисъл изобщо не би ми хрумнала. Но нали знаеш, Микаел, ти ни караш да сме малко параноични. Когато си наблизо, всички сме на тръни. Така че да, не бих изключила възможността документът да е пренаписан впоследствие. За какво става дума всъщност?
– Още не знам. Софи, нали не си им казала името си?
– Пожелах да остана анонимна, както ми каза Ерика, а за щастие, не съм такава знаменитост като теб.
– Чудесно. Пази се и благодаря!
Той затвори и се загледа мрачно към площад „Кунгсхолм“. Слънцето грееше ярко, но това само правеше нещата още по-лоши. Продължи нататък към посочения адрес, Нор Меларстранд 32, където Еленор Юрт, някогашната годеница на Карл Сегер, живееше с петнайсетгодишната си дъщеря. Понастоящем работеше като куратор в „Буковски“, аукционна къща за произведения на изкуството. Беше на петдесет и две, разведена от три години, участваше в сдружения с идеална цел и тренираше баскетболния отбор на дъщеря си. Очевидно беше активна жена.
Микаел се загледа надолу към безветрения Меларен и към собствения си апартамент от другата страна. Беше ужасна жега и Микаел се чувстваше потен и тежък, когато въведе кода, взе асансьора до последния етаж и натисна звънеца. Не се наложи да чака дълго, преди вратата да се отвори.
Еленор Юрт изглеждаше учудващо млада. Косата ѝ беше къса, носеше черно сако и сиви панталони, имаше красиви, тъмнокафяви очи и малък, блед белег точно под линията на косата. Домът ѝ беше пълен с книги и картини. Предложи му чай и сухари. Изглеждаше притеснена и чашите издрънчаха, когато ги сложи на подноса. Настаниха се на светлосин комплект дивани под шарена маслена картина на Венеция.
– Трябва да призная, изненада ме, че си се разровил в тази история след толкова години – каза тя.
– Разбирам и съжалявам, ако отварям стари рани. Но бих искал да науча малко повече за Карл.
– Защо е този внезапен интерес към него?
Микаел се поколеба и отговори искрено:
– Ще ми се да знаех. Но мисля, че зад смъртта му се крие история, за която още не знаем. Имам чувството, че нещо не се връзва.
– Какво имаш предвид по-точно?
– Засега това е просто усещане. Днес бях в Упсала и прочетох всички свидетелски показания и всъщност в тях няма нищо странно, с изключение на това, че, ами, в тях няма нищо странно. През годините съм научил, че истината често е малко неочаквана или дори нелогична, защото хората не са напълно рационални. Но лъжите – особено нескопосаните – по правило са твърде хомогенни, обикновени и често клиширани.
– Значи, разследването на смъртта на Карл е клише – каза тя.
– Всички показания съвпадат твърде добре – отвърна той. – Има твърде малко несъответствия, твърде малко разлики в детайлите.
– Имаш ли да ми кажеш нещо, за което да не съм се замисляла?
Еленор Юрт звучеше на граница със саркастичното.
– Открих също така, че стрелецът, Пер Фелт... – започна той.
Еленор го прекъсна и обясни, че изпитвала уважение към професията и наблюдателните му способности, но що се отнасяло до разследването, не можел да я изненада.
– Чела съм го стотици пъти – каза тя. – Усещах всичко това, за което говориш, като нож в гърба. Мислиш ли, че не съм крещяла в лицата на Херман и Алфред Йогрен, че не съм ги питала „Какво криете, копелета такива?“ Така ли мислиш?