– Какъв отговор получи?
– Снизходителни усмивчици и любезни думи. „Разбираме, че не ти е лесно. Бедната, наистина съжаляваме.“ Но накрая, след като не се отказах, ме заплашиха. Трябвало да внимавам. Те били влиятелни мъже, а моите намеци били лъжи и клевети, познавали добри адвокати и така нататък. Бях твърде слаба и съкрушена и нямах сили да продължавам да се боря. Карл беше животът ми. Бях съсипана, не можех да уча, да работя, нищо. Не се справях дори с най-делничните задачи.
– Разбирам.
– Но се случи нещо странно, което всъщност е и причината сега да седя тук с теб. Кой мислиш ме успокои повече от всички останали – повече от родителите ми, братята и сестрите и приятелите ми?
– Лео?
– Точно така, малкият, прекрасен Лео. Той беше неутешим, също като мен. Седяхме у дома, плачехме, проклинахме света и копелетата в гората, а когато проплаках „вече съм половин човек“, той каза същото. Той беше просто дете. Но мъката ни обедини.
– Защо Карл е бил толкова важен за него?
– Виждаха се всяка седмица в кабинета на Карл у нас. Но не беше само това, разбира се. Лео възприема ше Карл не само като терапевт, ами и като приятел, може би единственият човек на този свят, който го разбираше. А Карл, от своя страна, искаше...
– Какво е искал?
– Да помогне на Лео и да го накара да разбере, че е изключително надарен човек с фантастични възможности, и разбира се... няма да го крия, Лео беше важен за изследването на Карл, за неговата дисертация.
– Лео има хиперакузис.
Еленор погледна изненадано Микаел и каза замислено:
– Да, това беше един от факторите. Карл се интересуваше дали слухът на момчето допринася за изолацията му и за това Лео да възприема света различно от останалите. Но Карл не беше циник, повярвай ми. Между тях имаше връзка, която дори аз не разбирах.
Микаел реши да рискува.
– Лео е бил осиновен, нали? – каза той.
Еленор отпи от чая си и примигна, загледана към балкона вляво.
– Може би – каза тя.
– Защо го казваш?
– Защото понякога ми се струваше, че има нещо деликатно, свързано с миналото му.
Микаел отново си пробва късмета.
– Лео има ли номадски корени?
Еленор го погледна съсредоточено.
– Странно – каза тя.
– Кое?
– Спомням си...
– Какво?
– Веднъж, когато Карл ни покани на обяд в двореца „Дротнингхолм“.
– И какво стана?
– Нищо всъщност, но въпреки това съм го запомнила. С Карл наистина се обичахме. Но понякога имах чувството, че той има тайни от мен – не само тези, свързани с работата му като терапевт. Сигурно това беше една от причините да ревнувам толкова. Онзи обяд беше именно един от тези случаи.
– В какъв смисъл?
– Лео беше разстроен, защото някой го беше нарекъл татарин. Вместо да се ядоса и да каже „Що за идиот говори такива неща?“, Карл просто разказа леко поучително, че татарин било расистка дума, останка от едно мрачно минало. Лео кимна така, сякаш бе чувал това и преди. Тогава още беше малък, но все пак знаеше за номадите, за родството им с ромите и за жестокостите, извършвани срещу тази група – принудителни стерилизации, лоботомии и дори етнически прочиствания в някои определени енории. Това ми се стори... не знам... странно за момче като него.
– Какво стана?
– Нищо, абсолютно нищо, по дяволите – каза тя. – Когато го попитах по-късно, Карл просто подмина въп роса. Естествено, това можеше да се дължи на нещо съвсем просто като лекарската тайна, но все пак останах с усещането, че той крие нещо от мен. Ето защо тази случка понякога изниква в съзнанието ми.
– Някое от момчетата на Алфред Йогрен ли е нарек ло Лео татарин?
– Беше Ивар, най-малкият, закъснялото дете. Единственият, който вървеше по стъпките на баща си. Поз наваш ли го?
– Малко – каза Микаел. – Бил е злобен, нали?
– Ужасно злобен.
– Защо?
– Винаги това се питаме. Но в случая още отрано имаше съперничество не само между момчетата, ами и между бащите им. Херман и Алфред се държаха, все едно организират боеве с петли, но вместо птици ползваха синовете си. Опитваха да се надцакат един друг с постиженията и способностите на децата си. Ивар печелеше във всички дисциплини, които изискваха бруталност и мускули, но Лео го превъзхождаше във всичко интелектуално, а това сигурно е пораждало много завист. Ивар знаеше за хиперакузиса на Лео. Но вместо да се съобразява, лятно време във Фалстербу той го будеше, като надуваше уредбата до умопомрачителни нива. Веднъж купи пакет балони, които надуваше и после пукаше зад гърба на Лео. Когато чу за това, Карл отведе Ивар настрани и му удари няколко шамара. Вдигна се врява до небето, както се досещаш. Алфред Йогрен откачи.