Макар че много от приказките бяха лъжи и митове, затворничките все още знаеха повече от пазачите. Всички бяха наясно, че Лисбет е разбила лицето на Бенито и че животът ѝ е в опасност. Носеха се слухове, че близките на Лисбет вече са на мушка и че отмъщението ще бъде ужасяващо, особено сега, когато се твърдеше, че лицето на Бенито е обезобразено завинаги. Освен това всички знаеха, че за главата на Фария Кази е обявена награда, зад която стоят богати ислямисти и шейхове.
Всички съзнаваха, че веднага щом оздравее, Бенито ще бъде преместена в друг затвор, така че се очакваха големи промени. Дори самото присъствие на директора беше знаково. Рикард Фагер беше най-мразеният човек в пандиза – с изключение на две жени в отделение „C“, които бяха убили собствените си деца. Сега за пръв път затворничките го гледаха не само с омраза, ами и с известна надежда. Кой знае, може би преместването на Бенито щеше да им донесе някои облекчения?
Директорът на затвора погледна ръчния си часовник и отпрати една от затворничките, която дойде да се оплаче от жегата. Рикард Фагер беше на четиресет и девет години и доста красив, макар и в погледа му да имаше нещо празно. Носеше сив костюм, червена вратовръзка и нови обувки „Алдън“. Хората от ръководството обикновено не се обличаха показно, за да не провокират затворничките, но Фагер често правеше обратното, за да подсили авторитета си. Днес обаче съжаляваше за избора си. От челото му се стичаше пот, а сакото и залепналите за бедрата му крачоли го дразнеха.
Проведе един разговор по вътрешната линия, отиде при временния главен надзирател Хариет Линдфорш и зашепна в ухото ѝ. После двамата отидоха до килия номер седем, където вчера вечерта бяха изолирали Лисбет Саландер.
Лисбет седеше на бюрото си и правеше изчисления върху един конкретен аспект на така наречените примки на Уилсън, които придобиваха все по-централно значение в опитите ѝ да създаде теория на примковата квантова гравитация, когато чу Рикард Фагер и Хариет Линдфорш да влизат в килията ѝ. Не видя причина да вдига поглед и да прекъсва работата си. Затова и не забеляза как директорът сръчква Хариет и я подканва да обяви пристигането му.
– Директорът на затвора е дошъл да говори с теб – каза Хариет, едновременно остро и неохотно.
Чак тогава Лисбет се обърна и погледна Рикард Фагер, който тупаше ръкавите на сакото си, все едно се боеше да не би да се е изцапал тук вътре. Движеше незабележимо устни и мижеше, сякаш се опитваше да потисне гримасата си. Изглежда, не харесваше Лисбет кой знае колко, и добре правеше. Тя също не го харесваше. Беше прочела твърде голяма част от кореспонденцията му.
– Имам добри новини – каза той.
Лисбет мълчеше.
– Добри новини – повтори той.
Тя отново не каза нищо, което очевидно раздразни Рикард Фагер.
– Да не си глуха? – попита той.
– Не.
Лисбет гледаше в пода.
– Аха, хубаво – каза той. – Е, от присъдата ти остават девет дни. Но ще те освободим още утре. Сега ще бъдеш разпитана от комисар Ян Бублански от Стокхолм и искаме да се държиш отзивчиво.
– Значи, не искате да оставам тук?
– Няма значение какво искаме, имаме си директиви, а и персоналът потвърди...
На Рикард Фагер като че му беше трудно да продължи.
– ... че си се държала добре, а това е достатъчно за преждевременното ти освобождаване.
– Не съм се държала добре – каза Лисбет.
– Така ли? Получих доклади...
– Напудрени глупости, нищо повече. Точно като твоите собствени доклади.
– Какво знаеш пък ти за моите доклади?
Лисбет продължаваше да гледа надолу. Отговори бързо и формално, все едно четеше отнякъде.
– Знам, че са лошо написани и твърде многословни. Често използваш грешни предлози и пишеш надуто. Но преди всичко докладите ти са твърде украсени, издават невежество и понякога са лъжливи. Премълчаваш информация, с която безспорно разполагаш. Погрижил си се да заблудиш Службата за лишаване от свобода, че ситуацията в отделението е просто върхът. Това е сериозно, Рикард. Допринесъл си за превръщането на престоя на Фария Кази тук в ад. Това за малко да ѝ струва животът, което наистина ме вбесява.