Рикард Фагер не отговори. Просто зяпаше, а челюстта му потръпваше. Кръвта се оттече от лицето му, но той все пак опита да каже нещо. Прокашля се и заговори разпокъсано:
– Какво говориш, момиче? Какво имаш предвид? Чела си докладите ми? За някой публичен документ ли говориш?
– Някои от тях може и да са били публични.
Рикард Фагер не беше на себе си, когато полусъзнателно отвори уста.
– Лъжеш!
– Не лъжа. Чела съм ги, не е нужно да знаеш как.
Цялото му тяло се тресеше.
– Ти си...
– Какво?
На Рикард Фагер като че ли не му хрумна достатъчно силна дума.
– Искам да ти припомня, че освобождаването ти може да бъде отменено на мига – изръмжа вместо това.
– Ами отменяй го. Интересува ме само едно нещо.
По устните на Фагер изби пот.
– И какво ще да е то? – попита той безучастно.
– Фария Кази да получи подкрепа и помощ и да бъде държана в абсолютна безопасност, докато адвокатът ѝ, Аника Джанини, я изкара оттук. След това ще трябва да бъде включена в програма за защита на свидетелите.
Рикард Фагер изрева:
– Не си в позиция да изискваш каквото и да е!
– Тук грешиш, а и самият ти изобщо не би трябвало да имаш позиция – отвърна Лисбет. – Ти си лъжец и измамник, който е оставил гангстери да превземат най-важното отделение в затвора.
– Не знаеш за какво говориш – изтърси той.
– Не ми пука какво мислиш, разполагам с доказателства срещу теб. Искам просто да знам какво ще стане с Фария Кази.
Погледът на Фагер блуждаеше неконтролируемо.
– Ще се погрижим за нея – измърмори той.
Изглежда, се засрами от думите си и добави заплашително:
– Може би трябва да добавя, че Фария Кази не е единствената, срещу която има сериозна заплаха.
– Изчезвай оттук – каза тя.
– Предупреждавам те, няма да толерирам...
– Вън!
В продължение на секунда-две Рикард Фагер стоеше като парализиран. После дясната му ръка се разтрепери, а устните му помръднаха. Очевидно искаше да каже още нещо, но вместо това се обърна и нареди на Хариет да заключи, след което тресна вратата, а подметките му зачаткаха по коридора.
Фария Кази чу стъпките и се замисли за Лисбет Саландер. Многократно си бе припомняла атаката на Лисбет и сгромолясването на Бенито. Почти не можеше да се съсредоточи върху нещо друго. Сцената се разиграваше пред очите ѝ отново и отново, а понякога пораждаше асоциации, които отвеждаха Фария към други спомени. Спомени за всичко онова, поради което сега се намираше тук.
Припомняше си например как няколко дни след разговора с Джамал лежеше в стаята си в Сикла и четеше стихотворенията на Тагор. Башир мина да я нагледа към три часа следобед и изръмжа, че момичетата не бивало да четат, защото тогава ставали курви и вероотстъпнички, след което ѝ заби един шамар. Но този път тя нито се ядоса, нито се засегна. По-скоро почерпи сила от удара, изправи се и обиколи апартамента, прос ледявайки малкия си брат Халил с поглед.
Плановете ѝ се променяха с всяка изминала минута. Обмисляше да помоли Халил да я пусне навън, докато никой не гледа. Или пък можеше да го накара да се обади на социалните, на полицията, на старото ѝ училище. Можеше да го убеди да се свърже с някой журналист или с имама Фердуси, или с леля Фатима. Щеше да му каже, че ще си пререже вените, ако той не ѝ помогне.
Но не направи и не каза нищо. В пет часа отвори гардероба си. Там не беше останало почти нищо освен воали и домашни дрехи. Роклите и полите отдавна бяха нарязани или изхвърлени. Все пак Фария все още притежаваше чифт дънки и черна блуза. Облече ги, обу си кецовете и отиде в кухнята, където бяха Башир и Ахмед. Двамата я зяпнаха подозрително. Фария искаше да се разкрещи и да изпочупи всички чаши вътре. Но вместо това остана неподвижно и се заслуша. Чу стъпките на Халил, който отиваше към външната врата. Реагира незабавно и сякаш обгърната от някаква нереална мъгла извади един кухненски нож от чекмеджето, скри го под блузата си и отиде във всекидневната.
Халил стоеше до вратата, облечен със синия си анцуг. Изглеждаше окаян и объркан. Сигурно я бе чул да идва, защото се мъчеше изнервено да пъхне ключа в ключалката. Фария каза задъхано:
– Трябва да ме пуснеш да изляза, Халил. Не мога да живея така. По-скоро бих се самоубила.
Халил се обърна и я погледна толкова нещастно, че Фария отстъпи назад. В същия миг чу Башир и Ахмед да стават от местата си в кухнята. Извади ножа и каза тихо:
– Престори се, че съм те заплашила, Халил. Каквото и да е, само ме пусни!
– Ще ме убият – каза той и Фария си помисли, че всичко е свършило.