Но като цяло, Микаел не откри следи. Отново вдиг на поглед към улицата и си поръча още една „Гинес“. Чудеше се дали може да се обади на някого и отново прегледа статиите, този път търсейки имената на съавтори и колеги на Хилда. После изписа фамилията „фон Кантерборг“ и откри само още един жив човек с това име. Жена, която се казваше Шарлота и беше шест години по-млада от Хилда. Живееше на Ренстиернас гата, само на няколко пресечки оттук. Изглежда беше фризьорка и имаше собствен салон на Йотгатан. Микаел потърси изображения на Хилда и Шарлота фон Кантерборг и видя приликата. Вероятно бяха сестри. Без да му мисли много, той набра номера на Шарлота.
– Лота – каза тя, щом вдигна.
– Казвам се Микаел Блумквист и съм журналист във вестник „Милениум“ – каза той и веднага забеляза, че жената се притесни.
Вярно, това не беше необичайно. Микаел често изразяваше съжаление, че има такъв ефект върху околните, и се шегуваше, че трябва да почне да пише по-позитивни статии, така че хората да не ги е страх, когато им се обади. Но този път усети, че има и още нещо.
– Съжалявам, че те безпокоя. Трябва да се свържа с Хилда фон Кантерборг – каза той.
– Какво ѝ се е случило?
Не попита: „Случило ли ѝ се нещо?“. Попита: „Какво...“
– Кога сте се чували за последно?
– Само преди час.
– Къде се намираше тя по това време?
– Мога ли да попитам защо се обаждаш? Имам предвид...
Тя се поколеба.
– Какво?
– В днешно време не се случва всеки ден да я търсят журналисти.
Шарлота дишаше тежко.
– Не исках да те тревожа – каза той.
– Хилда звучеше изплашено, все едно някой я прес ледва. Какво става всъщност?
– Честно казано, не знам – отговори Микаел. – Но един добър стар човек на име Холгер Палмгрен беше убит. Бях там, когато се бореше за живота си, и пос ледните му думи бяха, че трябва да говоря с Хилда. Мисля, че тя разполага с важна информация.
– Информация за какво?
– Това се опитвам да разбера. Искам да ѝ помогна. Да си помогнем взаимно.
– Сигурен ли си?
Микаел отговори учудващо откровено.
– В моята професия не е толкова лесно да обещаеш нещо. Истината – ако успя да се добера до нея – може да навреди и на тези, на които искам да помогна. Но повечето хора се чувстват по-добре, когато споделят това, което ги мъчи.
– Хилда се чувства ужасно – каза Лота.
– Разбирам.
– Чувства се ужасно от двайсет години. Но сега ми звучеше по-зле от всякога.
– Защо според теб?
– Аз... нямам представа.
Микаел чу колебанието в гласа ѝ и захапа като кобра.
– Мога ли да мина за малко? Виждам, че живееш наблизо.
Лота фон Кантерборг като че ли се притесни още повече. И все пак Микаел беше сигурен, че тя ще поддаде и ще го покани. Ето защо се изненада, когато Лота остро и непоклатимо отвърна: „Не!“.
– Не искам да се замесвам – добави тя.
– Да се замесваш в какво?
– Ами...
Тя замълча. Микаел чу тежкото ѝ дишане в слушалката и разбра, че моментът е решителен. Като журналист многократно бе попадал в ситуации, когато хората вземат решение дали да пропеят, или не. В такива мигове обикновено потъват в размисъл и се опитват да претеглят последствията. Микаел знаеше, че накрая често проговарят. Самото колебание ги предразполагаше и отключваше подсъзнателни пориви. Но нямаше гаранции и той се постара да не звучи твърде настойчиво.
– Искаш ли да ми кажеш нещо?
– Хилда понякога пише под псевдонима Леонард Барк – каза Лота фон Кантерборг.
– Какво, това е тя?
– Чел си нейни статии?
– Може да съм стар драскач, но следя и културните страници. Харесва ми как пише той – тоест тя. Но защо ми го казваш?
– Леонард Барк написа статия за „Свенска Дагбладет“ със заглавие „Родени заедно, отгледани отделно“. Мисля, че това беше преди три години.
– Окей.
– В статията ставаше дума за научно изследване, проведено от университета на Минесота. В материала няма нищо забележително. Но темата е важна за нея, личеше си по начина, по който говореше за статията.
– Окей – повтори Микаел. – Какво искаш да кажеш с това?
– Нищо, всъщност. Просто забелязах, че нещо в цялата история я мъчи.
– Можеш ли да си малко по-конкретна?
– Не знам нищо повече. Така и не успях да изровя нещо, а Хилда не каза и дума, колкото и да я притисках. Но предполагам, че ако прочетеш статията, ще си извадиш същите заключения като мен.
– Благодаря много. Ще проверя.
– Обещай да не пишеш нищо твърде лошо за нея.
– Мисля, че в тази история има доста по-големи злодеи от нея – отвърна той.