Сбогуваха се, Микаел плати бирите си и излезе от Кларион Хотел. Пресече кръстовището към Йотгатан и продължи към площад „Медборярплатсен“ и Санкт Паулсгатан. Само махваше с ръка, когато познати и непознати опитваха да го заговорят. Не беше в нас троение за общуване. Искаше единствено да прочете статията. Изчака обаче да се прибере и едва тогава я отвори в компютъра си.
Прегледа я три пъти, след което изчете редица есета на същата тема и проведе няколко разговора. Приключи чак в дванайсет и половина през нощта. Тогава изпи чаша бароло и си помисли, че може би все пак започва да разбира донякъде какво се е случило, макар все още да не проумяваше каква е ролята на Лисбет.
Трябваше да говори с нея – независимо какво смятаха от управата на затвора.
ВТОРА ЧАСТ
ТРЕВОЖНИ ЗВУЦИ
Минорният акорд с добавена секста се състои от първа, трета, пета и шеста степен на мелодичния минор.
В американската джаз и поп музика обаче най-често срещан е минорният акорд с добавена септима. Смята се за елегантен и красив.
Минорен акорд с добавена секста се използва рядко.
Звученето му се счита за грубо и злокобно.
Глава 13
Лисбет Саландер бе напуснала отделението с повишено ниво на сигурност за последен път. Сега се намираше в караулното помещение, където я обискираше момче на нейните години, с къса коса, зачервена кожа и малки, арогантни очи.
– Микаел Блумквист звъня и питаше за теб – каза момчето.
Лисбет дори не вдигна поглед, игнорирайки информацията. Беше осем и половина сутринта и тя просто искаше да се махне оттук. Подразни я бумащината, която трябваше да се отметне. Надраска няколко нечетливи реда в бланките, които ѝ подадоха, взе лаптопа и мобилния си телефон и най-накрая я пуснаха.
Мина през портата в желязната ограда, прекоси железопътните релси и седна на олющената червена пейка до шосето, където зачака автобус 113 към Йоребру. Сутринта беше гореща, ясна и безветрена. Около Лисбет кръжаха две мухи. Тя вдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на времето, но въпреки това не изпита особено силно щастие от свободата.
Но се радваше, че отново разполага с лаптопа. Както си седеше на пейката, облечена с черни дънки, които лепнеха по краката ѝ, Лисбет сложи компютъра в скута си и се логна. Провери дали Аника Джанини ѝ е изпратила полицейското разследване на смъртта на Джамал Чаудъри, както беше обещала. Материалът беше в пощенската ѝ кутия, което беше добре. Лисбет смяташе да го изчете по пътя към Стокхолм.
Аника Джанини имаше теория. Подозрение, което се основаваше на любопитния факт, че Фария Кази бе мълчала по време на всички разпити, както и на кратък видеозапис от метростанция „Хорнстул“, който Аника бе обсъдила с имам от Бутшюрка на име Хасан Фердуси. Имамът смяташе, че Аника може да е на прав път. Идеята беше Лисбет, със своите компютърни познания, също да провери теорията. Ето защо отвори видеозаписа, прикачен към разследването. Но преди да го пусне, се загледа към пътя и пожълтелите полета и се замисли за Холгер Палмгрен. Бе мислила за него, кажи-речи, цяла нощ. „Говори с Хилда фон...“
Единствената „Хилда фон“, за която Лисбет се сещаше, беше Хилда фон Кантерборг, старата Хилда с характерните енергични жестове, която вечно седеше в кухнята у дома на Лундагатан и която беше една от малкото приятелки на майка ѝ по времето, когато целият ѝ живот се разпадаше. Хилда просто ги подкрепяше, не криеше някакви тайни, или поне Лисбет така си мис леше. Това беше и причината да я потърси един път преди десетина година. Двете цяла вечер разговаряха и пиха евтино розе, защото Лисбет искаше да научи повече за майка си. Хилда ѝ разказа доста, а Лисбет от своя страна сподели с нея това-онова за себе си; довери ѝ неща, които не бе казвала даже на Холгер. Вечерта беше дълга. Вдигнаха чаши в чест на Агнета и всички жени, чийто живот беше разрушен от задници и гадняри.
Но Хилда с нищо не бе показала, че знае за Регистъра. Да не би да бе премълчала най-важното? Първоначално Лисбет отказа да го повярва. Обикновено усещаше, когато има нещо заровено под повърхността. Но, разбира се, сломената фасада на Хилда можеше да я е подвела. Спомни си файловете, които свали от компютъра на Алвар. В документите имаше инициали. Х.К. Възможно ли бе това да е съкращение от Хилда фон Кантерборг? Лисбет написа името в няколко търсачки и разбра, че Хилда е била по-влиятелен психолог, отколкото си бе мислила. Това я жегна, но реши да изчака с присъдата си.