Но преди всичко Джанго бил циганин, или ром, както вече бе прието да се казва. Самият Даниел също беше ром. Идваше от номадския народ. Беше го разбрал по най-трудния възможен начин – чрез болката, която изпитваше, когато другите го изолираха и го наричаха татарин. Дори за миг не се беше съмнявал, че да си ром е ужасно срамно. Благодарение на Джанго вече можеше да се гордее с произхода си. Вярно, беше различен, но от това можеше пък и да излезе нещо. Щом Джанго бе станал най-добрият в света с изгорена ръка, значи и за Даниел имаше надежда.
Взе пари назаем от една съученичка, купи си сборен албум на Джанго Райнхарт и научи всичките му класики, Minor Swing, Daphne, Belleville и Djangology, всичките, и за нула време промени стила си на свирене. Изостави блус гамите и вместо това се обърна към минорните арпеджио акорди с добавена секста, а в солата си ползваше минорно-мажорни и умалени акорди с добавена септима. С всеки изминал ден страстта му нарастваше. Упражняваше се, докато по върховете на пръстите му не се образуваха мазоли. Свиреше с плам, който не утихваше дори през нощ та. Сънуваше китарата. Не мислеше за нищо друго и веднага щом му се удадеше шанс, отиваше в гората, сядаше на някой камък или пън и часове наред импровизираше. Постоянно попиваше нови знания и влияния, не само от Джанго, ами и от Джон Скофийлд, Пат Метини и Майк Стърн, всички велики модерни джаз китаристи.
Отношенията му със Стен се влошаваха право пропорционално. „Мислиш се за нещо, а? Само че си просто едно малко лайно“, ръмжеше Стен за щяло и за нещяло и отбелязваше, че Даниел „винаги е вървял с вирнат нос“. За Даниел, който цял живот се бе чувствал по-долен и нищожен, тези думи бяха непонятни. Опит ваше да угажда на Стен, доколкото беше възможно, въпреки че нито искаше, нито можеше да се отдели от китарата. Скоро започна да яде шамари. Получаваше и юмручни удари, а понякога се включваха дори доведените му братя. Удряха го в корема и по ръцете или го стряскаха със силни звуци, като стържеха метал в метал или блъскаха капаци от тенджери. Даниел започна да изпитва яростна, страдалческа омраза към работата на полето, особено лятно време, когато нямаше къде да избяга и трябваше да тори, оре, бранува и сее.
През лятото момчетата често работеха от рано сут рин до късно вечер. Даниел се трудеше здраво, за да се хареса на останалите и те отново да го приемат. Понякога успяваше. Вечер свиреше каквито песни поискат братята му и понякога получаваше аплодисменти и известен статус. И все пак знаеше, че им е в тежест. Не пропускаше възможност да се измъкне от задълженията си.
Един следобед, докато слънцето изгаряше врата му, Даниел чу в далечината да пее кос. Тогава беше на шестнайсет. През есента щеше да започне втората година в гимназията и вече мечтаеше за осемнайсетия си рожден ден, когато щеше да стане пълнолетен и да се махне оттук. Планираше да кандидатства в Музикалната академия или да стане джаз музикант и да работи толкова усърдно и амбициозно, че един ден да запише албум. Мечтите занимаваха ума му ден и нощ. А понякога, като сега, чуваше някакъв звук сред природата, който сякаш го улавяше в примка и го откъсваше от полето.
Свирна с уста в отговор на коса. В мислите му вариацията на птичата песен се разви в мелодия. Пръс тите му почнаха да се движат по грифа на невидима китара и внезапно Даниел потръпна. По-късно, като възрастен, често щеше да копнее за тези мигове, когато имаше усещането, че ще изгуби нещо безвъзвратно, ако не седне да композира. В такива моменти нищо на този свят не можеше да му попречи да избяга някъде с китарата си. Даниел още си спомняше забраненото вълнение в гърдите, когато бос, с развят анцуг и стиснал китарата в ръка се втурна надолу към езерото Блакосшернен, седна на разнебитения кей и засвирука с уста мелодията, която му беше хрумнала преди малко, акомпанирайки си с китарата. Това бяха прекрасни минути. Винаги щеше да си ги спомня така.
Но не продължиха дълго. Явно някое от момчетата го беше видяло да се изнизва и го бе издало. Стен изникна до него по къси панталони и гол до кръста. Беше побеснял и Даниел, който не знаеше дали да се извини, или просто да побегне, се колеба прекалено дълго. Стен хвана китарата и я дръпна от ръцете му с такава сила, че падна назад и си удари лакътя. Не беше сериозно. Но нещо в него преля. Той се изправи с почервеняло лице и разби китарата в кея. След това изглеждаше шокиран, сякаш не осъзнаваше какво е направил. Но това не променяше нещата.