– Звучи болно – каза тя.
– Знам. Но ще го предадеш ли на Хилда, ако ти се обади? Кажи ѝ, че ситуацията е критична.
– Обещавам – каза Лота фон Кантерборг.
Микаел си легна, като остави мобилния си телефон на нощното шкафче. Но никой не звънна. Въпреки това той почти не спа и сега, на следващия ден, отново седеше пред компютъра. Проучваше хората, с които Роджър Стафорд се беше срещал в Швеция, и за своя изненада се натъкна на името на Холгер Палмгрен. Холгер и професорът по социология Мартин Стейнберг бяха работили заедно по време на съдебен процес преди повече от две десетилетия. На Микаел не му се вярваше това да означава нещо – в крайна сметка Стокхолм е малък. Все се натъкваме едни на други.
Въпреки това си записа номера и адреса на Мартин Стейнберг, който явно живееше на остров Лидингьо, и продължи да се рови в миналото му. Но вече не беше толкова съсредоточен. Чувстваше се разкъсан между няколко желания. Дали да не прати криптирано съобщение на Лисбет, за да ѝ разкаже какво е открил? Или да потърси Лео Манхеймер и да опита да разбере дали е на прав път? Изпи още едно еспресо и изведнъж усети, че Малин му липсва. За нула време присъствието ѝ в живота му се бе наложило като нещо съвсем естествено.
Отиде в банята и се качи на кантара. Беше наддал и реши да направи нещо по въпроса, а също и да се подстриже. Косата му стърчеше във всички посоки и той опита да поприглади перчема си. Но бързо се отказа и се върна при бюрото си, откъдето позвъни на Лисбет, изпрати ѝ имейл и есемес и ѝ остави съобщение в специално създадения за целта файл в компютъра си:
Обади ми се! Мисля, че открих нещо!
Погледна изреченията. Не му звучаха добре, пък и я имаше думата „мисля“, разбира се. Лисбет не беше по половинчатите неща. Изтри ги и вместо това написа: Открих нещо. Надяваше се, че казва истината. После отиде до гардероба, сложи си изгладена памучна риза, излезе навън и тръгна към метростанция „Марияториет“.
Щом се озова на перона, извади бележките си от снощи и отново се зачете в тях. Стигна до въпросителните и спекулациите и се зачуди да не би да е откачил. После погледна електронната табела над главата си и видя, че влакът пристига. Точно тогава телефонът му звънна. Обаждаше се Лота фон Кантерборг. Дишаше тежко.
– Говорих с нея – каза тя.
– С Хилда?
– Каза, че онова за Лео Манхеймер не може да е вярно.
– Разбирам.
– Но иска да се срещне с теб – продължи тя. – Иска да ти каже какво знае. Вярвам ѝ. В момента тя се намира... Може би не бива да го казвам по телефона.
– Звучи разумно.
Микаел предложи да се срещнат в „Кафебар“ на Санкт Паулсгатан още сега, след което се забърза нагоре по стълбите.
Глава 14
Ян Бублански се намираше в старомодно мебелиран апартамент в Аспуден и разговаряше с Май-Брит Турел – жената, която според Лисбет Саландер бе посетила Холгер Палмгрен преди две седмици. На Бублански му се струваше, че Май-Брит е добронамерена възрастна дама. Но в нея имаше нещо чудновато. В ръцете си въртеше парче от сервирания сладкиш и изглеждаше странно разсеяна и разхвърляна, най-вече като се имат предвид дългите години, през които бе работила като секретарка на лекар.
– Не знам какво точно му дадох – каза тя. – Просто слушах много за момичето и реших, че е време той да разбере всичко – колко ужасно са се отнасяли с нея.
– Значи, си дала на Палмгрен оригиналните документи?
– Общо взето. Отделението е затворено отдавна и нямам представа какво се е случило с всички журнали. Но у мен имаше някои документи, които професор Калдин ми е давал така, между нас си.
– Тоест тайно?
– Може и така да се каже.
– Важни документи, предполагам?
– Вероятно.
– В такъв случай не е ли редно да имаш копия, или да си ги сканирала на компютър?
– Може би, но аз...
Бублански замълча. Сметна, че моментът е подходящ да я остави да говори. Но единственият резултат бе, че Май-Брит се захвана да чопли сладкиша още по-нервно и така и не довърши изречението си.
– Не е ли вярно... – каза Бублански.
– Кое?
– Че някой те е посетил или ти се е обадил във връзка с тези документи и в момента това те притеснява малко?
– Нищо подобно – отвърна Май-Брит твърде припряно и тревожно.
Бублански се изправи. Реши, че е крайно време. Погледна я с най-меланхоличната си усмивка, с която можеше да направи силно впечатление на хора, които се борят със съвестта си.
– Тогава ще те оставя на спокойствие – каза той.