Лисбет вървеше бавно, съсредоточена в компютъра си. Държеше го пред себе си с лявата си ръка. На третия етаж спря за момент и изпрати анализа на движенията на Бублански и годеницата му Фара Шариф, която беше професор по компютърни науки, а после и на Аника Джанини. Щом стигна четвъртия етаж, прибра лаптопа в чантата си и огледа табелите. На тази най-вляво пишеше „Х. Кази“, което явно означаваше Халил Кази. Лисбет изпъна гръб и се подготви. Самият Халил не я тревожеше, но според Аника братята му често го посещаваха. Лисбет почука. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Халил я зяпна, вече не толкова изплашено.
– Здрасти – каза тя.
– Сега пък какво искаш?
– Да ти покажа нещо. Един видеоклип.
– Какъв клип?
– Ще видиш – каза тя и той я пусна вътре.
Всичко стана твърде лесно и тя скоро осъзна защо. Халил действително не беше сам вкъщи. Башир Кази – разпозна го от снимките – се вторачи презрително в нея и тя разбра, че ще бъде горе-долу толкова трудно, колкото се бе опасявала.
Дан Броуди не проумяваше нищо. Жената отказваше да повярва, че той не е онзи Лео. Завъртя бижуто между пръстите си, докосна косата си и каза, че разбирала защо не иска да се набива на очи, а после отбеляза как винаги е смятала, че той заслужава нещо по-добро.
– Дори не съзнаваш колко си готин, Лео – каза тя. – Никога не си го съзнавал. Нито пък някой от „Алфред Йогрен“. Да не говорим за Маделейн.
– Маделейн?
– Тя е глупачка. Да предпочете Ивар пред теб. Колко зле трябва да е? Ивар е тлъст, шибан задник.
Дан смяташе, че жената се изразява детински. Но може би причината беше, че е изгубил досег със съвременния шведски. Жената беше нервна. Изглеждаше разтревожена. Стояха насред най-голямата гъчканица. Хората си проправяха път покрай тях, за да си купят пиене от бара. Клаус и останалите от групата дойдоха да го питат дали иска да отиде да вечеря с тях. Дан поклати глава и отново погледна жената. Гърдите ѝ се надигнаха и той усети полъх на парфюм. Беше много красива. Всичко беше като насън – хубав сън, струваше му се, макар че не беше напълно сигурен. Чувстваше се замаян.
Някъде далеч се счупи чаша. Млад мъж изкрещя силно и Дан направи гримаса.
– Извинявай – каза жената. – Може би все още сте приятели, ти и Ивар.
– Не познавам никакъв Ивар – отвърна той твърде остро.
Жената го погледна толкова отчаяно, че той веднага съжали и осъзна, че е готов да ѝ каже каквото и да е – че се казва Лео, познава Маделейн и смята, че Ивар е задник, точно както тя очакваше от него. Не искаше да я разочарова повече. Искаше тя да е толкова щастлива и развълнувана, колкото беше по време на солото му.
– Извинявай – каза той.
– Няма нищо – отговори тя.
Дан я погали по косата, въпреки че никога не галеше непознати жени по косата. Беше срамежлив и стеснителен по природа. Но не и сега. Усети, че иска да се преструва, пък било то и само за малко. Искаше отново да я види грейнала, затова призна, че се казва Лео. Или по-точно казано, спря да го отрича. Прибра китарата в калъфа и предложи да пийнат по чашка на някое по-тихо място. Тя отвърна „разбира се, с удоволствие“.
Тръгнаха надолу по Песталоцищрасе. Трудно му беше да води разговор, защото всяка дума беше потенциален капан. На моменти му се струваше, че е разкрит, на моменти – че и тя разиграва театър. Не гледаше ли костюма и обувките му критично или учудено? Дрехите, които допреди малко смяташе за елегантни, сега му изглеждаха евтини и зле скроени. Дали все пак тя просто не се занасяше с него? От друга страна, знаеше, че е швед. Никой тук не беше наясно с корените му.
Озоваха се в малък бар надолу по улицата и си поръчаха маргарити. Дан я остави да говори, което му даде някои насоки. Все още не знаеше как се казва, не смееше да я попита. Но разбра, че тя отговаря, поне частично, за фармацевтичен фонд към „Дойче банк“.
– Представяш ли си какво издигане, в сравнение с тъпотиите, с които Ивар ме караше да се занимавам?
Ивар, отбеляза Дан наум. Ивар, който може би носеше фамилията Йогрен, също като инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“, където жената бе работила до неотдавна и където имаше друга жена на име Малин Фруде, която изглежда ѝ беше конкурент.
– Чух, че с Малин май се срещате? – каза тя.
Той отвърна колебливо:
– Не съвсем, всъщност изобщо.
Отговаряше колебливо на всичко, дори когато съвсем искрено обясни как така е започнал да свири с Клаус Ганц. Каза, че имал връзки. Тил Брьонер и Чет Харолд го препоръчали.