– Какво означава това?
– Че са идентични, но са огледални образи на другия. Единият е левичар, а другият десничар. Даже сърцата им могат да се окажат от различни страни.
– Тоест имаш предвид...
Тя заекваше и Микаел я погали по бузата, за да я успокои.
– Цялата идея може да се окаже нелепа – каза той. – А дори да не е така, ако наистина във „Фотографиска“ си срещнала не Лео, а огледалния му близнак, това не значи, че е извършено някакво престъпление, някаква кражба на самоличност в стил „Талантливият мистър Рипли“. Може просто да са си сменили ролите, да са решили да се позабавляват, да пробват нещо ново. Ще ме изпратиш ли до влака, Малин? Трябва да побързам.
Първоначално тя остана като вкаменена. После се изправи и двамата слязоха до долното ниво, минаха покрай множеството магазини и се насочиха към единайсети перон. Микаел каза, че отива в Линшьопинг по работа. Искаше да остави възможно най-малко следи.
– Изчетох купища истории за еднояйчни близнаци, които са се срещнали за пръв път чак като големи хора, а преди това не са знаели за съществуването си – продължи той. – Тези срещи, Малин, почти винаги са описвани като фантастични. Казват, че няма по-разтърсващо преживяване. Представи си само! Мислиш си, че си сам, единствен по рода си – и изведнъж се появява втори човек като теб. Пише, че еднояйчните близнаци, които са се запознали в по-късен етап от живота си, не могат да се наприказват. Обсъждат всичко. Таланти, недостатъци, навици, жестове, спомени, всичко. Това има оздравителен ефект. Близнаците израстват, стават по-щастливи, отколкото са били преди. Много от тези истории ме трогнаха, Малин, а ти самата каза, че известно време Лео е бил в еуфория.
– Да. Само че този период отмина.
– Вярно е.
– Той замина и изгубихме връзка.
– Точно така – каза Микаел. – И аз си мислех за това. Но сещаш ли се за нещо, във външния му вид, или каквото и да е, което би могло да ми помогне да разбера какво се е случило?
Спряха. Бяха стигнали до перона, а влакът вече беше там и чакаше.
– Не знам – каза тя.
– Помисли!
– Ами, може би има едно нещо. Казах ти, че Лео се е сгодил за Юлия Дамберг, помниш ли?
– Това те натъжи, нали?
– Всъщност не.
Той не ѝ повярва съвсем.
– Преди всичко ме изненада – каза тя. – Юлия работеше при нас преди време, но се премести във Франкфурт и няколко години никой не се беше чувал с нея. Но малко преди да напусна фирмата, тя звънна и искаше да говори с Лео. Не мисля, че той ѝ се обади. Позвъняването ѝ по-скоро му досади. Но Юлия спомена нещо странно.
– Какво?
– Попита ме дали знам, че Лео бил дори по-добър китарист, отколкото пианист. Каза, че бил истински виртуоз. Не бях чувала нищо такова и попитах Лео.
– Той какво каза?
– Нищо. Изчерви се и само се засмя. Това беше по времето, когато грееше като слънце.
– Така звучи – каза Микаел, без да се заслуша в продължението.
Думите виртуозен китарист отекнаха в ушите му с притеснителен звън. Вече беше потънал дълбоко в размисли, когато се сбогува с Малин и се качи във влака.
В продължение на два дни Дан стоя настрана. Часовете течеха неспокойно. Четеше в стаята си в хостела или излизаше за кратки, нервни разходки из Шепсхолмен или Юргорден. Понякога обличаше сивия си анцуг и отиваше да тича. Вечер пиеше повече от обикновено в бара на кораба. Спеше зле, така че използваше нощите да пише за живота си в един бележник с червени кожени корици.
Четвъртък следобед, на тринайсети декември, Дан се върна на „Нормалмстори“. И този път не посмя да се приближи. В петък взе китарата си и седна на пейката до ресторанта на площада. Отново валеше сняг и той мръзнеше. Температурата беше паднала и палтото му не беше достатъчно за този студ. Но не можеше да си позволи нещо по-топло. Парите му започваха да привършват, а той не можеше отново да се хване в някой джаз бенд, за да се издържа. Мислеше единствено за Лео. Всичко останало му се струваше маловажно.
В петък Лео излезе рано от офиса. Носеше тъмносиньо кашмирено палто и бял шал и вървеше забързано. Дан тръгна след него. Този път го следваше по-отблизо, което беше грешка. Пред киносалон „Парк“ Лео се обърна и зашари с поглед, сякаш усещаше, че го преследват. Въпреки това не го забеляза. На улицата беше пълно с хора и Дан, който носеше слънчевите си очила и шапката, се насочи бързо към Стюреплан. Лео продължи направо и пресече Карлавеген.