На аутокюто му нямаше нищо и той го знаеше.
От апаратната режисьорът му зашепна в слушалките утешителни думи как ако Марти бил готов, щели да го изрепетират отново. Марти обаче смъкна с рязко движение микрофона и слезе от снимачната площадка.
Докато предавахме на живо, винаги се беше държал безстрашно пред аутокюто. И да сбъркаше, и да замажеше някоя дума, изнизваща се пред очите му, само се ухилваше и продължаваше нататък. Понеже беше наясно, че няма друг избор.
Виж, записът е друго. Знаеш, че винаги можеш да спреш и да започнеш отначало. От това, разбира се, би трябвало да ти е по-леко. Но понякога се гипсираш. Оставаш без дъх. Плувваш в пот. А ако камерата те хване потен, с теб е свършено.
Настигнах Марти в зелената стая, където го заварих да отваря бира. Това ме разтревожи повече, отколкото издънката на снимачната площадка. Марти си беше мърморко, но не и пияница. Трябваха му няколко бири, за да се гипсира напълно и да не може да помръдне.
— Когато шоуто е на запис, ритъмът е друг — взех да философствам аз. — На живо енергийното равнище е толкова високо, че дори не усещаш кога предаването е свършило. А когато си на запис, трябва сам да регулираш адреналина. Ти обаче го можеш.
— На теб пък какво ти разбира главата! — тросна се той. — Колко шоу програми си водил?
— Друго може да не разбирам, но съм наясно, че само усложняваш нещата, като подвикваш на момичето, което задвижва аутокюто.
— Движи го прекалено бързо!
— Да, за да не изостава от теб — уточних аз. — Ако ти четеш по-бавно, и тя ще го движи по-бавно. Това, Марти, е същото момиче, с което работим от една година.
— Дори не си се опитал да запазиш излъчването на живо — намуси се той.
— А кой удари Тарзан, ти, нали? Какво очакваше, че ще оставят предаването на живо ли? Телевизията не може да рискува това да се повтори. Ето защо правим шоуто на живо и на запис.
— Да бе, на живо и на запис. Дрън-дрън, та пляс. Ти на чия страна си бе, Хари?
Тъкмо да му кажа, когато Шобан надзърна в зелената стая.
— Успях да намеря друго момиче за аутокюто — оповести тя. — Ще опитаме ли отново?
— Гледаме телевизия — съобщи ми Пат, когато отидох у Глен.
Вдигнах го и го целунах. Той обви досущ маймунка ръце и крака около мен, докато го носех към хола.
— С мама ли?
— Не.
— А с кого, с дядо Глен ли?
— Не. Със Сали и Стив.
В тясното холче заварих момче и момиче на шестнайсетина-седемнайсет години, които бяха седнали на канапето и се бяха впили един в друг. Бяха облечени с дрехи, които не вървят без сноуборд.
Докато влизах, момичето — тъничко, вяло, тъповато, благоволи да ме погледне. Момчето — набито, пъпчиво, още по-тъповато, почукваше с дистанционното устройство по долните си зъби и дори не свали очи от клипа с някакъв разгневен мъж без риза, певец, който изглеждаше така, сякаш е готов да съдейства на полицията. Глен сто на сто знаеше кой е. И сигурно имаше всичките му дискове. Покрай певеца се запитах дали музиката съвсем е изшантавяла, или аз съм започнал да остарявам. Или и двете.
— Здрасти — поздрави девойчето.
— Здравей. Аз съм Хари, бащата на Пат. Джина тук някъде ли е?
— Не, отиде на летището.
— На летището ли?
— Да, наложи й се да… как ли му се викаше… А, да, наложи й се да хваща самолета.
Оставих Пат. Той се намести сред фигурките от „Междузвездни войни“, разпилени по целия под, и започна да хвърля възхитени погледи на пъпчивия хлапак. Наистина се прехласваше по по-големите момчета. Дори по тъпите, грозни големи момчета.
— Къде отиде?
Момичето — Сали, се свъси озадачено.
— В Китай. Струва ми се.
— В Китай ли? Наистина? Или в Япония? Много е важно.
Лицето й грейна.
— Да, може би в Япония.
— Има голяма разлика между Китай и Япония — поясних аз.
Момчето — Стив, ме погледна за пръв път.
— Лично за мен няма — рече то.
Момичето се засмя. Пат също. Беше малък. Не знаеше защо се смее. Чак сега забелязах, че лицето му е мръсно. Ако не го насърчаваш, той се отнася доста високомерно към личната хигиена.
Ухилен самодоволно, Стив отново се извърна към телевизора и продължи да почуква с дистанционното по долните си зъби. Идеше ми да му го натикам в гърлото.