— Знаете ли колко ще остане там?
Сали изсумтя, че не знаела, и стисна разсеяно Стив по месестото бедро.
— Глен няма ли го? — продължих да им досаждам аз.
— Не, татко е на работа — рече момичето.
Така значи. Сали беше от зарязаните деца на Глен от един-два брака след майката на Джина.
— На гости ли сте тук? — поинтересувах се аз.
— Не, ще поостана малко при татко — отвърна девойчето. — Майка само ми опява. Приятелите ми били не знам си какви, обличала съм се не знам как си, кога съм се прибирала, кога не съм се прибирала.
— А има ли основания?
— Вкъщи съм се държала така, сякаш съм била на хотел — изписка Сали. — Била съм прекалено малка, за да съм пушела. Дрън-дрън-дрън… — въздъхна тя уморено, както могат да бъдат уморени само младите. — Все едно и също — до припадък. Сякаш тая дърта двулична кучка не е правела същото в далечната си младост.
— Кучка — повтори Стив.
— Кучка — обади се и Пат, стиснал в юмручета по една фигурка от „Междузвездни войни“, и Стив и Сали прихнаха.
Така стават тия работи, помислих си. Разделяте се с жената и детето ви се превръща в нещо като корабокрушенец, лашкан в морето от дневна телевизия и занемарени отговорности. Добре дошли в шантавия съвременен свят, където родителят, при когото живееш, е отчужден и презрян, а родителят, при когото не живееш, се чувства достатъчно виновен, та да те приюти, ако положението у дома съвсем се спече.
Но с моето момче нямаше да стане така. С моя Пат.
— Вземи си якето и играчките — казах му аз.
Мръсното му личице грейна.
— В парка ли отиваме?
— Отиваме си вкъщи, миличкото ми.
Глава 10
Уж би трябвало да празнуваме.
Накрая Бари Туист предложи да излъчваме шоуто с петнайсетминутно закъснение, което ще рече, че пак ще работим на живо, но с кратък промеждутък от четвърт час преди излъчването, като застраховка, в случай че госта или водещия го прихванат лудите.
Шефовете в телевизията останаха доволни, понеже така разполагаха с време да „редактират“ всичко, от което рекламодателите можеха да припаднат, Марти също беше доволен, тъй като това означаваше, че няма да се гипсира от долното аутокю.
Ето защо ме заведе в любимия си ресторант, нашумял напоследък спартански обзаведен сутерен, където добре нахранени телевизионни труженици се охарчваха за истинска италианска кухня.
Подобно на повечето заведения, където ходехме, голият дъсчен под и белите стени създаваха впечатление по-скоро за гимнастически салон, отколкото за ресторант, вероятно за да си помислим, че си правим добро, докато стоим тук. Беше два и нещо, когато влязохме. Бях закъснял, защото откарах Пат у нашите и го оставих там — откакто Джина беше заминала, нямаше кой да го прибира от детска градина. Заведението вече беше пълно, затова пък оберкелнера го нямаше.
При нас дойде една от келнерките. Днес очевидно не й беше ден. Беше припряна и изнервена, върху бялата й униформа се червенееше петно от вино. Току си подръпваше косата, лъскава и черна, подстригана на венец, с какъвто си представяш героините в роман на Ф. Скот Фицджералд или момичетата от Хонконг през петдесетте. Току издаваше долна устна и си духаше, при което бретонът й политваше във всички посоки.
— Какво обичате? — попита тя.
— Имаме запазена маса — оповести Марти.
— Един момент — отвърна жената и взе тетрадката с резервациите. — Името?
— Марти Ман — отвърна той, като понатърти на фамилията, с което подсказа, че е очаквал сервитьорката да го познае и едва ли не да припадне от вълнение.
Но името не й говореше нищо. Тя беше американка.
— Съжалявам — рече жената. — Не ви виждам в списъка, господине.
После ни се усмихва. Имаше красива усмивка: широка, белозъба и искрена. От онези, които направо греят.
— Повярвайте, запазили сме маса — рече Марти.
— Не, тук не сте запазили.
Тя затвори с трясък тетрадката и понечи да си тръгне.
Марти й препречи пътя. Келнерката се притесни. Пак издаде долна устна и си духна на бретона.
— Извинявайте — каза.
Беше висока и слаба, с крака на балерина и раздалечени кафяви очи. Беше красива, но съвсем не бе в първа младост. Може би беше година-две по-голяма от мен. Повечето работещи в ресторанта с вид на гимнастически салон бяха все нафукани младоци, очевидно убедени, че престоят им тук е само кратка спирка по пътя към нещо по-добро. Тя изобщо не беше като тях.