Погледна Марти и си разтърка кръста, сякаш я боли отдавна.
— Знаете ли кой съм аз? — попита я той.
— А вие знаете ли колко заета съм аз? — отвърна жената.
— Може и да ни няма в списъка — провлачи Марти много бавно, все едно говори на човек, на когото са му махнали част от мозъка, — но един от моите подчинени се обади на Пол, управителя, де. Знаете ли кой е Пол?
— Естествено, че знам — каза келнерката, без да повишава тон.
— Та Пол каза, че всичко ще бъде наред. Винаги е наред.
— Наистина се радвам много, че се разбирате толкова добре с Пол. Но всички маси са заети, къде да ви сложа? Още веднъж извинявайте.
Този път жената наистина си тръгна.
— Ама че каша! — завайка се Марти.
Точно в този миг Пол ни забеляза и прекоси забързан ресторанта, за да посрещне прочутия клиент.
— Господин Ман, радвам се да ви видя — каза той. — Някакъв проблем ли има?
— Както личи, няма свободни маси.
— О, за вас, господин Ман, винаги има маса. — Върху загорялото от слънцето средиземноморско лице на оберкелнера грейна усмивка.
И неговата усмивка беше красива. Но беше съвсем различна от усмивката на сервитьорката. — Насам, ако обичате.
Влязохме в ресторанта и пак се натъкнахме на обичайните погледи, шушукане и тъпи усмивки, които появата на Марти неизменно предизвикваше. Пол щракна с пръсти и от кухнята изникна маса — на мига беше застлана с покривка и върху нея се появиха прибори, панерче с нарязан на дебели филии хляб и сребърна купа със зехтин. До нас изникна келнерка. Същата.
— Отново здравейте — поздрави тя.
— Я ми кажи — взе да се заяжда Марти. — Къде се е дянал добрият стар стереотип на американска сервитьорка? Дето те обслужва с усмивка?
— Днес е в почивка — отвърна жената. — Ще ви донеса листа с менюто.
— Не ми трябва меню — сопна се Марти. — Вече знам какво искам.
— Въпреки това ще го донеса. За приятеля ви. Днес имаме вкусни специалитети.
— Дали да не проведем този разговор още веднъж, след като си включиш слуховото апаратче? — попита Марти. — Гледай ме в устата — храним се постоянно тук. Не ни трябва меню.
— Остави жената на мира, Марти — прекъснах го аз.
— Точно така, Марти, оставете ме на мира — каза тя и ме погледна за пръв път.
— Аз ще си поръчам от усуканите спагети с червения сос отгоре, той — също — рече Марти.
— Усукани спагети — записа си келнерката в тефтерчето. — С червено отгоре.
— И ни донеси бутилка шампанско — поръча Марти и потупа жената по дупето. — Ето така те искам.
— Махнете си потната ръка от задника ми, докато не съм ви я счупила — рече жената. — Ето така ви искам.
— Добре де, донеси ни пиенето — побърза да каже Марти и си дръпна ръката.
Сервитьорката ни остави сами.
— Божичко, трябваше да поръчаме да ни донесат храната направо в редакцията — завайка се Марти. — Или да дойдем по-рано.
— Извинявай, че закъснях — подхванах аз. — Имаше такова задръстване, че…
— Добре, добре… — вдигна той длан.
— Радвам се, че склони да ни излъчват с четвърт час закъснение — казах му аз. — Обещавам ти, шоуто няма да пострада.
— Е, това е само една от промените, които правим — отвърна Марти. — Тъкмо смятах да ги обсъдим.
Зачаках — чак сега забелязах, че той е нервен. Имаше си дихателни упражнения, с които уж да прикрива притеснението, но сега те явно не му помагаха особено. И в крайна сметка се оказа, че изобщо не празнуваме.
— Освен това искам Шобан да се заеме по-активно с подбора на гостите — продължи той. Искам и да стои всяка седмица в апаратната. И да отбива ударите на шефовете в телевизията.
Трябваше ми известно време, докато схвана какво ми говори. Келнерката ни донесе шампанското. Напълни две чаши. Марти отпи юнашка глътка и загледа чашата, после отвори уста и хлъцна нечуто.
— Извинявай — каза.
Аз оставих чашата на масата.
— Но с тези неща се занимава продуцентът, това му е работата — опитах се да се усмихна. — Това е моя работа.
— Е, такива са промените, които възнамерявам да направя.
— Я чакай. Значи договорът ми няма да бъде подновен?
Марти разпери ръце, все едно казваше — какво мога да направя аз! Шантав свят!