— Виж какво, Хари. Надали искаш да те преместя на някаква мижава службица, която ще вършиш и със затворени очи. Би било ужасно, нали?
— Марти — подхванах аз. — Чакай. Чакай малко. Наистина имам нужда от тази работа. Сега повече отвсякога. След тая история с Джина… Пат живее при мен, нямам представа какво ще става оттук нататък. Знаеш го. Само това липсваше — да остана и без работа!
— Съжалявам, Хари. Промените наистина са наложителни.
— Какво е това? Наказание, че не съм ти подръка по двайсет и четири часа в денонощието точно когато бракът ми се разпада ли? Извинявай, че днес сутринта не бях в редакцията. Не мога да оставя детето само. Трябваше да…
— Не ми повишавай тон, Хари. Да се държим като възпитани хора.
— Я не се занасяй, Марти. Нали си ни Господин Кавгаджиев? Едва ли един дребен скандал ще те притесни чак толкова.
— Съжалявам, Хари. Шобан вече е назначена. Ти си уволнен. Някой ден ще ми бъдеш признателен. Може да се окаже, че това е най-хубавото нещо, случвало се някога през живота ти. Нали не се сърдиш?
Лайнарът му с лайнар дори ми протегна ръка. Не я поех, станах и си грабнах багажа.
Той поклати глава — един вид, много съм го разочаровал.
Тръгнах с отмалели крака и пламнало лице към изхода и се обърнах чак когато чух писъка на Марти.
Келнерката бе успяла да изсипе върху него пълна чиния спагети.
— Божичко, извинявайте — завайка се тя. — Искате ли малко пармезан?
Нашите докараха Пат. Мама обиколи къщата и запали всички лампи, а баща ми ме попита как е в службата. Отвърнах, че всичко е наред.
Останаха с Пат, а аз отскочих до близкия супермаркет — да напазарувам. Беше само на пет минути път с колата, но се бавих доста, понеже наблюдавах тайничко всички жени, заприличали ми на самотни майки. Досега не се бях замислял за тях, но днес те ми се сториха героини. Истински героини.
Справяха се сами. Пазаруваха, готвеха, забавляваха, всичко. Отглеждаха сам-сами децата си.
А аз не знаех дори как да измия косата на Пат.
— Косата му е мръсна — каза мама, когато двамата с татко станаха да си ходят. — Измий я хубаво.
Вече го знаех. Но Пат не даваше да му измия косата. Беше ми го заявил, докато се прибирахме от Глен, и аз уж между другото му бях подметнал, че косата му е за миене. Синът ми оповести, че искал да я измие майка му. Както го правела тя.
Но не можехме да отлагаме повече. Не след дълго Пат стоеше насред плувналата във вода баня само по панталонки, с мръсна косица, паднала над очите му, вече зачервени от плач и от детския шампоан, с който Джина и досега го къпеше.
Нещо не се получаваше. Бърках някъде.
Приклекнах до детето. То не искаше и да ме погледне.
— Какво има, Пат? — попитах го.
— Нищо.
И двамата знаехме, че има нещо.
— Мама замина за малко. Няма ли да разрешиш на тате да ти измие косата?
Тъп въпрос. Пат поклати глава.
— Какво би направил един джедай в случай като този? — попитах го аз.
Той не отговори. Понякога четиригодишните малчугани не благоволяват да отговарят.
— Виж какво — рекох му — идеше ми да ревна. — Как мислиш, дали Люк Скайуокър плаче, когато му мият косата?
— Не знам и не ме интересува.
Бях опитал да му измия косата, като му наведох главата над ваната, но не се получи нищо. Затова сега му помогнах да си изуе панталонките, вдигнах го и го сложих да седне във ваната. Пат си избърса носа, докато аз проверявах дали водата е достатъчно топла.
— Забавно е, нали? — подхванах. — Трябва да го правим по-често.
Пат само се смръщи. Но се наведе напред и ми позволи да му изплакна главата. После усети, че пак му слагам шампоан, и нещо го прихвана. Изправи се и в окаян опит да избяга преметна краче през ръба на ваната.
— Пат! — скарах му се аз. — Сядай долу, ако обичаш.
— Искам мама да ми измие главата!
— Мама я няма. Сядай, ти казвам!
— Къде е мама? Къде е?
— Не знам.
Той се опита да излезе опипом от ваната и ревна, защото в очите му влезе шампоан. Бутнах го да седне и като се опитвах да не обръщам внимание на врясъците, му изплакнах набързо косата.
— Един джедай не се държи така! — рекох му. — Така се държат само бебетата.
— Аз не съм бебе! Ти си бебе!