Избърсах го с кърпата, хванах го за ръка и го затеглих обратно към детската, а той заситни с малки крачета подире ми, за да не изостава. Докато му слагах пижамката, двамата се гледахме на кръв.
— И таз добра, да се лигавиш така — казах му. — Наистина съм разочарован от теб.
— Искам мама.
— Мама я няма.
— Кога ще си дойде? — проплака детето. — Кажи, де!
— Не знам — отвърнах. — Не знам, миличкото ми.
— Какво толкова съм направил? — пророни Пат и направо ми разби сърцето. — Аз без да искам, аз без да искам.
— Не си направил нищо. Мама те обича много. Ще я видиш скоро. Обещавам.
После го гушнах и усетил миризмата на шампоана, който явно така и не бях изплакнал, го прегръщах дълго — питах се как двама възрастни с толкова недостатъци са успели да създадат такова съвършенство.
Четох му приказка, докато заспа. Когато излязох от детската, на телефонния секретар имаше три съобщения. И трите бяха от Джина.
— „Извинявай, но се видях принудена да замина за известно време. Нямаш представа колко много ме нарани. Наистина. Нали уж беше до края на дните ни, Хари? А не докато на един от двамата му доскучае. Нали уж беше завинаги, а не докато един от двамата реши, че му е писнало в брачното ложе. Така не става. Няма как да стане. Нима си въобразяваш, че ще те пусна да ме докосваш, когато знам, че си докосвал друга? Ръцете ти, устата… Непоносимо е. Лъжите, играта на криеница, плачът до изнемога. Всичко това ми е дошло до гуша, нагледала съм му се като малка. Ако смяташ, че…“
Секретарят я прекъсна. На него можеш да оставиш само късо съобщение. Чу се сигналът, после и второто съобщение. Сега Джина беше по-спокойна. Или се опитваше да бъде.
„Току-що говорих с Глен. Каза ми, че си взел Пат. Наистина не се налагаше. Там детето си беше добре. Пък и знам колко си зает в службата. Но ако смяташ да го гледаш, докато се върна знай, че всяка неделя трябва да му миеш косата. И не му позволявай да слага захар в овесените ядки. Може да ходи и сам до тоалетната — това вече го знаеш, — но понякога забравя да вдигне дъската. Проверявай дали си е измил зъбите. Не му разрешавай да гледа през цялото време «Междузвездни войни». Ако не е спал следобед, постарай се да си легне не по-късно от…“
Отново сигнал. Последно съобщение. Джина вече не беше толкова спокойна, почти крещеше.
„Кажи на Пат, само че го обичам, чу ли? Кажи му, че ще го видя много скоро. Дотогава се грижи добре за него. И не се самосъжалявай, Хари. Ти не си Господин Неотразимия. По цял свят има жени, които си гледат сами децата. Милиони са. Буквално милиони. Защо смяташ, че ти си по-особен?“
Угасих осветлението и дълго гледах как момченцето ни спи. И видях, че съм подвел всички.
Джина. Майка си и баща си. Дори Марти. Не се бях показал достатъчно силен, не ги бях обичал достатъчно, не бях мъжът, който те искаха да бъда, не бях и мъжът, който самият аз исках да бъда. По един или друг начин ги бях предал всичките.
Придърпах одеялото, което Пат беше изритал, завих го и дадох последно обещание, което този път смятах да удържа: никога да не предавам това дете.
Но се чуваше и някакъв далечен глас, все едно някой се обажда по развален телефон от другия край на света и той повтаряше: „Предал си го, предал си го, вече си го предал.“
Глава 11
Децата живеят за мига. Хубавото на това е, че и да ги подведеш, на другия ден вече са забравили. Най-малкото Пат беше такъв на четири години.
— Какво искаш за закуска? — попитах го аз.
Той ме погледа, погледа и каза:
— Зелени спагети.
— Спагети ли? За закуска?
— Да, зелени спагети. Ако обичаш.
— Но аз не знам как се готвят зелени спагети. Друг път ял ли си ги?
Той кимна.
— В малката пицария от другата страна на широкия път — уточни синът ми. — С мама.
Живеехме в по-неприятната част на Хайбъри Корнър, при Холоуей Роуд, а не при Ъпър Стрийт, където имаше магазини за вещи на старо, а не за антики, кръчми, а не лъскави заведения, тихи кафененца, а не модни ресторанти. Някои от тези кафенета бяха толкова пусти, че бяха с вид на морга, но точно в дъното на нашата улица имаше страхотно ресторантче — казваше се „Треви“, и на барплота говореха английски, а в кухнята — италиански.
Едрите веселяци зад бара поздравиха Пат по име.
— За тук ти говорех — оповести момченцето и се разположи на масата при прозореца.