Видях как келнерката излиза от кухнята и се насочва към нас. Пак беше същата. И пак изглеждаше уморена.
— Какво да бъде за вас, момчета? — попита тя и се усмихна на Пат.
В гласа й се долавяше южняшки акцент, който, докато бяхме с Марти, не бях доловил.
— Предлагате ли нещо, което да прилича на зелени спагети?
— Спагети песто ли? Разбира се.
— Да не са много люти за теб? — обърнах се аз към Пат.
— Зелени ли са? — попита той на свой ред.
Кимнах.
— Да, зелени са.
— Искам такива.
— А вие? — ми рече келнерката.
— И аз ще си поръчам същото — отговорих.
— Нещо друго?
— Питах се на колко места работите.
Жената за пръв път се взря в мен.
— А, да, сещам се — възкликна тя. — Бяхте заедно с Марти Ман. И му казахте да ме остави на мира.
— Мислех, че не сте го познали.
— Тук съм от близо година. То оставаше да не съм го познала тоя лайнар. — Жената се извърна към Пат. — Извинявай.
Той й се усмихна.
— Не гледам често телевизия — при моята работа не ми остава време, но тая грозотия се мъдри по всички вестници. Както подразбрах, пак нещо е оплел конците. Вие ми бяхте последните клиенти, странно, нали? Пол не хареса стила ми.
— Не знам дали това е някаква утеха, но горе-долу по същото време и аз останах без работа.
Виж ти! И сигурно дори не сте изсипали цяла чиния спагети върху сбръчкания малък… — Тя стрелна с очи Пат. — Върху главата на Марти. Но както и да е. Изпроси си го.
— А, спор няма. Но наистина съжалявам, че са ви уволнили.
— Чудо голямо, като са ме уволнили! Поне келнерки се търсят, нали така?
Тя вдигна очи от тефтерчето. Бяха толкова раздалечени, че едвам ги виждах и двете едновременно. Бяха кафяви. Огромни. Жената ги насочи към Пат.
— С тате ли обядваш? Мама къде е днес?
Той ме погледна притеснено.
— Майка му е в Токио — поясних аз.
— В Япония — добави Пат. — Там карат от същата страна на улицата, както и ние. Но когато там е нощ, тук е ден.
Бях изненадан, че е запомнил толкова много от онова, което съм му разказвал. Знаеше за Япония почти колкото мен.
Жената ме погледна с раздалечените си кафяви очи и на мен ми мина през ума, че явно се е досетила как малкото ни сплотено семейство се е разпаднало. Беше си нелепо. Как би могла да се досети?
— Мама ще си дойде скоро — допълни Пат.
Прегърнах го.
— Точно така — потвърдих. — Но известно време сме само двамата.
— Необичайно си е — отбеляза сервитьорката. — Да си гледате сам детето, де. Малцина мъже го правят.
— Е, случва се — казах аз.
— Да, случва се — повтори жената.
Виждах, че откакто е разбрала как се грижа сам за Пат, съм й станал малко по-симпатичен. Тя обаче не ме познаваше. Ама изобщо. И си беше създала погрешна представа за мен.
Беше видяла мъж, дошъл сам с детето си, и беше решила, че съм по стока от другите — по-добър, по-състрадателен, мъж, който надали ще подведе една жена. Нов, подобрен вариант на мъжкия вид, биологично програмиран да отглежда деца. Сякаш нарочно бях направил така, че животът ми да приеме такъв обрат.
— Ами вие? — попитах я. — Какво ви е довело тук чак от… от къде?
— От Хюстън — отвърна жената. — От Хюстън, щата Тексас. Доведе ме мъжът ми. Бившият, де. Англичанин е.
— Не е ли малко далечко да дойдете чак оттам заради един мъж?
Тя се изненада най-чистосърдечно.
— Така ли смятате? Пък аз винаги съм си мислила, че ако обичаш някого, ще го последваш и накрай света.
Така значи, беше от романтиците. Под непукистката външност, която сякаш казваше: „А си ме пипнал още веднъж отзад, а съм ти изсипала върху главата цяла тенджера спагети“, се криеше жената, готова да преобърне живота си из корен заради мъж, който почти със сигурност не го заслужаваше.
Жена ми май беше права. Най-опасни са романтиците.
Джина си дойде късно на другия ден.
Ние с Пат си играехме с играчките му на пода. И двамата дори не трепнахме, когато долу спря такси. Виж, спогледахме се, щом чухме как ръждивата портичка изскърцва, после как във входната врата се завърта ключ и накрая стъпките на Джина в антрето. Пат се извърна натам.
— Мамо!
— Пат!