Тя се появи като гръм от ясно небе и се усмихна на сина ни. Беше доста уморена след дванайсетчасовия полет от летище „Ханита“. Дотътри в стаята очукания куфар с издран стикер, останал от отдавнашна почивка в Антигуа.
Пат се завтече към нея и Джина го притисна толкова силно, че той изчезна между гънките на тънкото лятно яке — подаваха се само теменцето му и кичур коса съвсем същия цвят, както косата на майка му. Лицата им бяха толкова близо едно до друго, че се сливаха и аз не виждах къде завършва нейното и къде започва личицето на Пат.
Не можех да сваля очи от тях — те изпитваха нещо повече от щастие. Стана ми едно такова хубаво, бях повярвал, че светът ми пак си е същият. После обаче Джина ме погледна — не студено, не ядосано, а някак от много далеч, където е отишла и откъдето не смята да се връща, и аз посърнах.
Не се беше върнала при мен. Беше се върнала при Пат.
— Добре ли си? — попитах я.
— Малко съм уморена — отвърна тя. — Полетът е дълъг. И пристигаш съшия ден, когато си тръгнал. Денят сякаш няма край.
— Трябваше да ни предупредиш, че си идваш. Щяхме да те посрещнем на летището.
— Оправих се и сама — каза Джина и поотдалечи Пат, за да го огледа хубавичко.
Виждах, че се е върнала, защото смята, че няма да се справя сам. Защото е убедена, че докато отсъства, не мога да се грижа сам за детето. Защото мисли, че не съм истински родител, най-малкото не толкова истински като нея.
Без да пуска Пат, тя огледа опустошения, разхвърлян хол, който сякаш потвърждаваше, че дори онзи мърляч — баща й, е за предпочитане пред мен.
Навсякъде се въргаляха играчки. По видеото вървеше „Цар Лъв“, който никой не гледаше. На пода се мъдреха две празни кутии от пица — една малка и една голяма, които бяхме поръчали от „Господин Милано“. И гащетата на Пат от предния ден се бяха разположили досущ лекьосана салфетка върху масичката.
— Божичко, колко ти е мръсна косата! — възкликна весело Джина. — Дали да не я измием едно хубаво?
— Хайде! — зарадва се той, сякаш щяха да го водят на Дисниленд.
Двамата се запътиха към банята, а аз се заслушах в звуците на плискаща се вода, примесени със смеха им, и се запретнах да чистя стаята.
— Предложиха ми работа — каза Джина вече в парка. — При това много хубава. Преводачка в американска банка. Но не писмена, а по-скоро устна. Писменият ми японски не е блестящ, не мога да превеждам документи. Но говоримият ми е повече от добър. Ще присъствам на срещи и заседания, ще се свързвам с клиенти и така нататък. Досегашната преводачка — голяма симпатяга е, наполовина американка, наполовина японка, запознах се с нея, — излиза в отпуск по майчинство. Стига да реша, ще ме вземат веднага. Но трябва да отговоря бързо.
— Я чакай — прекъснах я аз. — Къде е това, в Токио ли?
— Че къде другаде! — възкликна Джина доста рязко. Пак извърна очи към детето. — Какво според теб правех в Токио?
Да ви призная, мислех, че е отишла да си почине. Да се види със старите си приятели — японци и англичани, от времето, когато е прекарала една година там, да се повози на влака стрела, да поразгледа някой и друг храм в Киото, просто да се махне за малко оттук.
Бях забравил, че си иска някогашния живот.
Ето какво, значи, е правела, след като отиде у баща си: звъняла е в чужбина, свързвала се е със старите си познати, проверявала е дали е възможно да си върне онова, което е жертвала заради мен.
Познавах я достатъчно добре, за да знам, че говори съвсем сериозно за тази работа. Но още не можех да повярвам.
— Нима наистина ще се хванеш на работа чак в Япония, Джина?
— Трябваше да го направя преди много години.
— Колко ще останеш там? Завинаги ли?
— Договорът е за една година. Пък после — каквото сабя покаже.
— Ами Пат?
— Пат ще дойде с мен, естествено.
— С теб ли? В Токио?
— Разбира се. Нямам намерение да го оставям тук.
— Не можеш да го откъснеш от средата му — натъртих, като се опитах да потуша истерията в гласа си. — Къде ще живеете?
— Банката има грижата да осигури жилище.
— И какво ще яде там?
— Същото, каквото яде и тук. Никой няма да го кара насила да закусва сурова риба. И в Япония има овесени ядки. Не се притеснявай за храната, Хари.
— То оставаше да не се притеснявам! Това не е шега работа, Джина. Кой ще го гледа, докато ти си на работа? Ами нещата му?