След като свалих всички евтини книжлета на Джина с меки корици, библиотеката заприлича на уста, пълна с нащърбени зъби.
Виж, по-лесно ми беше да изхвърля дрехите й — тук не трябваше да пробирам и карах наред. Не след дълго нейната страна на гардероба беше празна, ако не броим къделките прах и металните закачалки.
Вече се чувствах по-добре.
Бях плувнал в пот, но пак обиколих къщата да видя какво още е останало от жена ми. Японските гравюри, съхранени от моминските й години. Картина, която беше купила по време на отпуската в Антигуа още докато Пат беше бебе. Розова самобръсначка върху ръба на ваната. Няколко видеокасети на Гонг Ли. Снимка от сватбата ни, където Джина изглеждаше най-красивото момиче на света, а аз се хилех като щастлив оглупял съпруг, който още не е повярвал в късмета си.
Всичко това сега беше за боклука.
Накрая бръкнах и в коша с мръсните дрехи. Сред пижамките на Пат с картинки от „Междузвездни войни“ и избелелите ми слипове „Калвин Клайн“ открих износената тениска, с която Джина обичаше да спи. Стиснах я в ръка, седнах в долния край на стълбите и се запитах с какво ли спи сега. После метнах и фланелката в последния плик.
Направо не е за вярване колко бързо можеш да отстраниш от къщата всичко, издаващо, че някой е живял в нея. Иска се доста време, докато внесеш в дома своя отпечатък, а после той се изтрива толкова бързо!
Сетне посветих няколко часа на това да вадя нещата от торбите и старателно да редя по местата им дрехите, дисковете, книгите, гравюрите, всичко.
Защото ми беше много мъчно за Джина. Направо щях да полудея. Държах всичките й вещи да бъдат точно където ги е оставила и да я чакат, в случай че й се прииска да се прибере.
Глава 12
В супермаркета получих нещо като лек пристъп на паника.
Но нищо сериозно, нищо сериозно. Просто по едно време най-неочаквано си дадох сметка, че мъж като мен, чието малко сплотено семейство се е разпаднало, е дръзнал да пазарува в хранилката на щастливите семейства. Почувствах се натрапник.
В обкръжението на всички смешници, застанали на опашката пред каса номер осем, би трябвало да ми поолекне: жени с татуировки, мъже с обици, дечица, облечени като възрастни, възрастни, облечени като подрастващи. Но къде ти! Пак си ми беше кофти.
Докато чаках на опашката, се разтреперих като листо и плувнах в пот: искаше ми се час по-скоро да приключа, да се махна оттук, а докато изпадналият в нещо като полукома голобрад касиер ми връщаше рестото, вече започнах да се задъхвам и бях на ръба да се разкрещя или да ревна, или и двете.
Изскочих като тапа навън, на чист въздух, и точно тогава пликът с вечерята, която бях взел за нас с Пат и за котката, си изгуби дръжката и покупките се пръснаха по улицата.
Пазарските пликове на Джина не се късаха никога. Цели седем години всяка събота бяхме ходили заедно на пазар и никога не бях виждал някой от пликовете в ръцете й дори да се пукне. Но Джина може би не купуваше толкова много полуфабрикати. Те тежат цял тон.
Всичко наоколо беше осеяно с консерви котешка храна и полуфабрикати, които се затъркаляха под колелцата на количките за пазаруване и в нозете на някакъв младеж, продаващ „Биг Исю“, и заподскачаха към шосето. Тъкмо бях застанал на четири крака и вдигах кутия с надпис, обещаващ, че „ще вкусите духа на Тоскана“, когато те ме видяха.
— Хари! — провикна се Марти.
Беше с момиче. С Шобан.
Марти и Шобан. Хванати за ръце, моля ви се!
Бях толкова стъписан, задето ги виждам заедно, та забравих да се притеснявам, че са ме заварили с покупките, пръснати по тротоара. Но само за миг. После лицето ми запламтя, запламтя, запламтя.
От известно време не ги бях срещал. Продуцентският ми мозък обаче не мислеше в седмици и месеци. „Пет шоу програми“, казах си. Бяха излъчили без мен пет шоу програми.
Изглеждаха добре. Дори тоя гнусен дребосък Марти. И двамата бяха с тъмни очила и бели панталони. Шобан носеше пазарски плик, от който се подаваха франзела и бутилка нещо сухо, бяло и скъпо. Нямаше да се учудя, ако вътре имаше и гъши пастет. Техният пазарски плик обаче не даваше признаци, че ще се къса. Двама самоуверени професионалисти, излезли да понапазаруват, та после да се върнат при бляскавите си шеметни кариери — нямаха вид на хора, на които им се налага да се притесняват за котешката храна.
— Чакай да ти помогна — предложи Шобан и се наведе да вдигне консервата с телешко и дроб за котки, търкулнала се към канавката.