Марти прояви благоприличие и се позасрами, но Шобан ми се зарадва, макар да се изненада, че едва ли не съм се проснал на паважа и вместо награди на Британската академия за телевизионно и киноизкуство събирам кутии котешка храна, ролки тоалетна хартия и пакети полуфабрикати.
— С какво се занимаваш напоследък? — поинтересува се тя.
— О, знаеш.
Всеки ден, след като закарах Пат на детска градина, сновях с часове из хола — „като вързан в клетка тигър“, току повтаряше мама, — и се притеснявах до смърт как е синът ми, притеснявах се, че сигурно пак се е разплакал. И чаках Джина да звънне, както всеки следобед, точно в четири — полунощ в нейната половина на света, — въпреки че винаги подавах слушалката направо на Пат: знаех, че той е единствената причина жена ми да се обажда.
Друго правех ли? Говорех си сам. Прекалявах с пиенето, не се хранех като хората, питах се защо животът ми се е опропастил. Ето с какво се занимавах.
— Още обмислям предложенията — отвърнах аз. — А шоуто как върви?
— По-добре отвсякога — похвали се Марти предизвикателно.
— Добре, добре — потвърди и Шобан, доволна, но и сдържана, сякаш не смяташе, че съдбата на старото шоу би могла да вълнува генийче като мен. — Рейтингът се е покачил малко.
Направо ми се повдигна.
— Браво на вас! — усмихнах се аз.
— Е, ще тръгваме — рече Марти.
Усмихвах се не само аз. Неколцина души, излезли от супермаркета, също се подхилваха и сочеха: дали наистина е той.
— Аз също ще тръгвам — рекох. — Бързам. Имам работа.
Шобан ме сграбчи и ме млясна по бузата. Съжалих, че днес не съм се бръснал. И вчера. И завчера.
— До скоро, Хари — каза Марти.
Протегна ми ръка. Наистина не му се сърдех. Понечих да се ръкувам с него, той обаче държеше кутия котешка храна. Взех я.
— Чао, Марти.
Калтаци с калтаци. Всичките са гадни калтаци!
Тъкмо къпех Пат, когато телефонът иззвъня. Оставих детето във ваната — то можеше да кисне с часове в нея, приличаше на рибка, — отидох в коридора и вдигнах с мокри ръце слушалката: очаквах, че е майка ми. Но се чу тих трансконтинентален шум, после гласът на Джина, прокънтял в ухото ми.
— Аз съм — съобщи тя.
Погледнах си часовника, беше едва четири без двайсет. Днес беше подранила.
— Във ваната е.
— Не го закачай. Ще звънна в обичайното време. Мислех, че е някъде наблизо. Той как е?
— Добре — отвърнах. — Добре, много добре. Ти още си там, нали?
— Да. Още съм тук.
— Как върви при теб?
Чух, че Джина си поема дъх. Поемаше си дъх на другия край на света.
— Много по-трудно е, отколкото си мислех — рече накрая тя. — Икономиката се е издънила. Ама наистина. Банката уволнява местните, и моето място може да изстине, все пак съм чужденка с японски, доста по-грапав, отколкото смятах. Инак работата е добра. Справям се.
Хората са мили. Но виж, другото… Особено това, че живея в стаичка колкото нашата кухня. — Тя пак си пое дъх. — Никак не ми е леко, Хари. Хич не си въобразявай, че си живея живота.
— Кога се прибираш?
— Кой е казал, че се прибирам?
— Хайде, Джина. Остави ги тия дивотии, няма за кога да търсиш себе си. Просто искаш да ме накажеш.
— Понякога се питам дали не съм сбъркала, като съм дошла тук. Но са достатъчни няколко думи с теб, за да разбера, че съм постъпила правилно.
— Значи оставаш, така ли? В стаичката с размерите на нашата кухня.
— Ще си дойда. Но само за да взема Пат. И да го доведа тук. Наистина искам да се утвърдя, Хари. Дано ме разбереш.
— Я не се занасяй, Джина. Какво ще търси Пат там? Не мога да го накарам да хапне дори малко боб. Не си го представям да се тъпче със сурова риба и ориз. И къде ще живее? В стаичката колкото нашата кухня ли?
— Господи, защо ли изобщо ти я споменах тая проклета стаичка! Не мога да говоря повече с теб.
— Пат остава тук, чу ли?
— Засега — отвърна Джина. — Нали се разбрахме така.
— Ще го пусна там само ако това наистина е най-доброто за него. Не за теб. За него. За това сме се разбрали, ясно ли е?
Мълчание. После — друг глас.
— Адвокатите ще решат, Хари.
— Предай му на твоя адвокат: Пат остава при мен. Ти си тръгна, не аз. Предай му и това.