От скованите от лед пущинаци действието се пренесе в мрачно, пускащо мехурчета мочурище, където старият мъдрец разясняваше на Люк Скайуокър неговата съдба. Внезапно осъзнах, че Пат разполага с най-различни образци на бащи, които сякаш обхващаха всички разновидности на родителството.
Например Йода, сбръчканото старче с острите зелени ушички, винаги готово да ви даде полезен съвет. Или Оби-Ван Кеноби, съчетал домораслите мъдри наставления със старомодната негаснеща любов.
И накрая Дарт Вейдър, Мрачният повелител на Сит, който се вписваше вероятно най-добре в духа на нашето време: баща, който вечно отсъства и гледа на задълженията си през пръсти, себичен дядка, загърбил родителските си отговорности, само и само да постигне онова, което иска — в случая с господин Вейдър, да покори Вселената.
Моят баща определено беше от типа на Оби-Ван Кеноби. Аз също исках да бъда татко от този тип.
Но съм заспал направо на канапето, сред обявите за работа, подозирайки, че винаги ще приличам повече на мъжа с черната шапка, винаги ще си бъда баща, на когото му липсва търпение, липсва му и време, винаги ще си остана откъм тъмната страна.
Глава 14
— Знам, че вкъщи си имате неприятности — каза учителката в детската градина така, сякаш миялната машина ни правеше въртели и мога да отворя телефонния указател и да си оправя живота. — Повярвайте, всички тук искаме да ви помогнем — успокои ме тя.
И беше искрена. Всяка сутрин, заведях ли Пат в градината, всички учителки се втурваха да го обграждат с внимание. Бяха неописуемо мили и добри, когато личицето му за кой ли път пребледняваше като платно, долната му устна се разтреперваше и огромните му сини очи се пълнеха със сълзи при мисълта, че още един ден ще бъде отделен от мен.
Но като теглим чертата, това не беше работа на учителките. Колкото и добри да бяха, не можеха да заличат пукнатините, появили се в живота му.
Освен ако не останеше при нашите, които се чудеха как да му угодят, Пат отказваше да се разделя с мен. Всяка сутрин, когато го изпращах до входа на детската градина, се разиграваше страхотна драма — и за какво, за да се прибера у нас, да снова с часове напред-назад, да се притеснявам за детето, а клетият Пат да пита постоянно учителките колко още остава, докато отида да го взема, и да си изплаква очите над рисунките с водни боички.
Явно детската градина не му понасяше. И така, сред угрижени съвети да сме намерели детски психолог и как времето лекувало всички рани Пат напусна градината.
Точно когато другите малчугани се бяха заели с пластилиновите червейчета, аз хванах сина си за ръчичка и за последен път го изведох от сутерена, боядисан във всички цветове на дъгата. Пат веднага се ободри, беше много щастлив и изпитваше голямо облекчение, за да се почувства неудачник. Учителките му замахаха бодро-бодро за довиждане. Дечицата погледнаха за миг и се върнаха към невинните си дела.
А аз си представих как синът ми, не издържал и на една детска градина, се връща тук след десет години колкото да хихика пренебрежително и да пласира дрога.
Работата изглеждаше точно като за мен.
Телевизионният канал искаше да включи в програмата си шоу с млад ирландски комик, вече достатъчно прочут, че да си вади хляба по клубовете, но недостатъчно известен, за да се снима в реклами за бира.
Всъщност той не правеше кой знае какво, ограничаваше се със старомодното разказване на смешки, но на Единбургския фестивал бе успял да получи отклик сред публиката и да я възпламени.
Вместо да разказва изтъркани вицове, разговаряше с насъбралите се, осланяйки се на пъргавия си ум и на келтския си чар. Сякаш беше роден за водещ на шоу. За разлика от Марти и всички останали водещи не смяташе да разчита на знаменитости, които разказват и майчиното си мляко, или на хора от публиката, които се позорят пред всички. Дори си пишеше сам сценариите. Така поне твърдеше. В телевизията имаха нужда само от едно — от обигран продуцент.
— Много се радваме, че ви виждаме тук — подхвана жената точно срещу мен.
Беше отговорен редактор в телевизията — беше нисичка, някъде на трийсет и пет и притежаваше властта да промени живота ти. Двамата мъже с очила от двете й страни някакви дребни риби в телевизията, се усмихнаха, за да покажат, че са съгласни. Аз също се усмихнах. И аз се радвах.
Трябваше ми точно такова шоу — то щеше да преобрази света ми. Заплащането бе далеч по-добро, отколкото при Марти, защото сега идвах от друго телевизионно шоу, а не от някаква оцвъкана от мухите мижава радиостанцийка. Сега вече нямаше да се притеснявам дали ще си платя вноската за къщата и за колата, но най-важно в случая все пак не бяха парите.