Бях осъзнал, че ми липсва точно това — всеки ден да ходя на работа. Липсват ми телефоните, заседанията, внасящите успокоение ритуали на работната седмица. Липсваше ми бюрото. Липсваше ми дори жената, която разнасяше сандвичите и кафето. Беше ми писнало да си стоя вкъщи и да готвя на сина си буламачи, които не ставаха за ядене. Беше ми писнало от усещането, че животът се случва някъде другаде. Исках да се върна на работа.
— Сътрудничеството ви с Марти Ман говори само̀ за себе си — рече отговорната редакторка. — Не са много радиопредаванията, които успяват да се наложат и в телевизията.
— Марти е блестящ професионалист — отбелязах аз. Ах, проклетият му неблагодарник. Дано се пържи в ада! — С него се работеше леко.
— Твърде великодушен сте към господин Ман — вметна един от дребните телевизионни шефове.
— Марти е страхотен — знаех си аз своето. Ах, копеленцето му с копеленце, да ме предаде така! — Харесвам го.
Чакай само да тръгне новото ми шоу и ще видиш дебелия край. С теб е свършено, Марти. Край на диетите. Край на личния треньор. Пак ще се върнеш в някоя местна радиостанцийка, мой човек!
— Дано създадете същите отношения и с водещия на нашето шоу — каза жената. — Еймън е талантлив младеж, но ако човек с вашия опит не стои зад него, надали ще издържи на темпото. Точно по тази причина искаме да ви предложим работата.
Вече си представях блажените, напрегнати седмици, разпрострели се пред мен. Представях си заседанията в началото на седмицата, на които обсъждаме сценария, малките победи и издънките с гостите, режисьорската книга, която лека-полека се подрежда, нервите и дребните скандали по време на репетициите и накрая неописуемото облекчение, че поне за седем дни цялата дандания е приключила. И — то се знае — бетонното оправдание да не правя нищо, което не ми се прави: прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата, прекалено зает съм в службата.
Всички станахме, ръкувахме се и отидохме заедно в редакцията, където Пат ме чакаше. Седеше на едно от бюрата, а около него сновяха две от сценаристките, които го милваха по косицата, пипаха го по бузките и се взираха изумени в очите му, стъписани и смаяни колко красив и свеж е. Не всеки ден в редакция като тази влизаха четиригодишни хлапета.
Никак не ми се щеше да водя Пат с мен. Освен че съществуваше вероятност той да откаже да остане отвън, докато аз се явявам на интервюто, не исках да разтръбявам пред всички, че напоследък съм се вживял в ролята на самотния родител. Кой ти ще наеме мъж, мъкнещ със себе си цялото семейство! Кой ще назначи за продуцент човек, който не може да си организира и една детегледачка!
Оказа се, че е било излишно да се притеснявам. Бяха изненадани, но и трогнати, че водя на интервю за работа и сина си. А Пат беше направо в стихията си — бе очарователен и словоохотлив, на драго сърце излагаше пред сценаристките потресаващите подробности от раздялата на майка му и баща му.
— Ами да, мама е в чужбина, в Япония, там карат от същата страна на улицата, както и ние. Ами да, ще ме вземе и мен. Живея с тате, но в края на седмицата ходя понякога при баба и дядо. Мама още ме обича, но само харесва татко.
Щом ме видя, личицето му грейна, той скочи от бюрото, доприпка в обятията ми и ме разцелува със страстта, която бе усвоил от Джина.
Докато го прегръщах, а ония от телевизията ни се усмихваха на нас и един на друг, прогледнах за истината за новата си бляскава кариера: в събота и неделя не правя друго, освен да пиша сценарии, заседания, които започват рано и приключват късно, дълги часове, прекарани в студиото, където температурата клони към нулата колкото върху челото на водещия да не избиват капчици пот, — и разбрах, че няма да постъпя тук на работа.
Умиляваха се при вида на самотния татко и на неговия син, стига тая пиеска да си имаше край. Но едва ли щяха да се умиляват, когато ме видеха как всяка вечер се изнизвам в шест, за да пържа на Пат рибени котлети.
Не, нямаше да се умиляват. Ама никак.
Глава 15
Един ден, когато Пат беше останал да пренощува у нашите, звъннах на Джина. Бях осъзнал, че се налага да поговоря с нея. Истински. А не само да подвиквам, да хленча и да заплашвам. Трябваше да й кажа какво мисля.