— Върни се — рекох й. — Обичам те.
— Как можеш да обичаш някого, ама истински, и да спиш с друг?
— Не знам как да ти го обясня. Но не беше трудно.
— Е, не е толкова лесно да ти простя.
— Божичко, май наистина искаш да ме видиш как пълзя.
— Не става дума за теб, Хари. Става дума за мен.
— Ами съвместният ни живот? Имахме съвместен живот, нали така? Нима си в състояние да му сложиш кръст само заради една-едничка грешка?
— Не аз, а ти му сложи кръст.
— Не ме ли обичаш вече?
— Разбира се, че те обичам, глупчо такъв. Но не съм влюбена в теб.
— Я чакай. Как така ме обичаш, но не си влюбена в мен?
— Нарани ме много. И ще го направиш отново. Следващия път няма да изпитваш чак такива угризения. Следващия път вече ще си намериш оправдания. После някой прекрасен ден ще срещнеш жена, която наистина харесваш. И обичаш. И тогава вече ще ме зарежеш.
— Никога няма да го направя.
— Така стават тия работи, Хари. Видяла съм го при майка ми и баща ми.
— Значи ме обичаш, но не си влюбена в мен. И какво означава това?
— Любовта е онова, което остава, след като влюбеността премине. Любовта е да държиш на някого и да се надяваш той да е щастлив, но вече да не си правиш никакви илюзии за него. Тази любов вероятно не е чак толкова вълнуваща и страстна, и всичко останало, което с времето отминава. И по което ти толкова се прехласваш. В крайна сметка обаче е важна именно тази любов.
— Нищо не разбирам — признах си аз.
— Това си е твой проблем — отвърна тя.
— Остави я тая Япония. Ела си. Още си ми жена, Джина.
— Виждам се с един човек — оповести тя и аз се почувствах като хипохондрик, пред когото най-сетне са потвърдили, че страда от смъртоносното заболяване.
Не бях изненадан. Толкова дълго бях живял в ужас, че изпитах нещо като облекчение, когато най-големите ми страхове се сбъднаха.
Бях го очаквал, бях се опасявал от това още от мига, когато Джина излезе от дома ни. В известен смисъл дори бях доволен, че се е случило, понеже вече не ми се налагаше да умувам със свито сърце кога точно ще стане. И не бях чак толкова тъп, та да си въобразявам, че имам право да се възмущавам. Само дето още не бях измислил какво да правя със снимките от сватбата ни. След като се разделите, какво правиш със сватбените снимки?
— Какъв смешен израз, нали! — възкликнах аз. — Да се виждаш с някого. Все едно си на оглед. Само гледаш, разглеждаш. Всъщност обаче правиш всичко друго, но не и това. Да гледаш, де. Когато се виждаш с някого, отдавна сте надскочили етапа на гледането. Сериозно ли е?
— Не знам. Как да разбера? Той е женен.
— Е, ти ми скри шайбата.
— Но бракът им не върви — очевидно от доста време. Почти разделени са.
— Той ли ти го каза? Това за почти разделените, де. И ти му се хвана, а? Почти разделени. Много удобно, няма що. За пръв път чувам подобно нещо. Почти разделени. Браво на него. Презастраховал се е човекът за всякакви случаи. Така преспокойно може да разиграва и теб, и жена си. Може да държи жена си вкъщи — да му готви суши, а с теб да отскача до най-близкия хотел за влюбени.
— Ох, Хари. Ако не друго, то поне можеше да ми пожелаеш успех.
— Кой е новият ти любим? Някой японец на заплатица, въобразил си, че е голямата работа, щом чука жена от Запада? Не се доверявай на японците, Джина, Мислиш си, че ги познаваш, но това изобщо не е вярно. Те имат друга ценностна система. Японците са хитро двулично племе.
— Американец е.
— Така да беше казала. Още по-лошо.
— С когото и да тръгна, няма да го харесаш, Хари. Ако беше ескимос, щеше да ми опяваш: „Ооо, ескимос ли, Джина! Студени ръце, студено сърце. Стой надалеч от ескимосите, Джина!“
— Не проумявам какво изведнъж се хвърли на чужденци.
— Хвърлих се, защото се опитах да обичам свой сънародник. И той ми разби сърцето.
Трябваше да мине известно време, докато включа, че говори за мен.
— Той знае ли, че имаш дете?
— Естествено, че знае. Нима смяташ, че ще седна да го крия?
— И какво мисли по въпроса?
— В смисъл?
— Проявява ли интерес към Пат? Притеснява ли се за него? Мисли ли за доброто му? Или иска само да чука майка му?
— Ако ще ми говориш така, Хари, ще ти затворя.
— А как иначе да го кажа?