Такъв край допадаше много на татко: виж го ти него, дошъл си с осем кървави щърбела на мястото на предните зъби и какво, веднага си иска солетите — това се казва характер! Всъщност обаче изобщо не беше въпрос на характер. Просто си умирах за солети. Пък ако ще и да ги смуча.
Сега вече знаех, че баща ми не е чак с такъв характер, с какъвто му се иска да бъде. Всеки ще изгуби самообладание, ако му отведат детето в болница. Но гвоздеят в оная история всъщност беше, че татко отказа да се отдели и на крачка от мен.
Чак сега разбирах какво му е било, докато е гледал как слагат упойка на петгодишния му син, та лекарите да извадят от венците и езика забилите се в тях парчета зъби.
Сигурно е изпитвал съшия безпомощен ужас, познат само на родител с болно или наранено дете. Знаех какво точно му е било — имал е чувството, че животът го държи заложник. Нима наистина започвах да виждам света през неговите очи?
Баща ми стоеше пред главния вход на болницата и пушеше една от саморъчно свитите си цигари. Сигурно беше единственият оцелял потребител на машинките за свиване на цигари, който не пушеше трева.
Погледна ме и затаи дъх.
— Ще се оправи — съобщих му аз.
Татко пусна облак тютюнев дим.
— Значи няма счупено?
— Не, няма. Направили са му дванайсет шева, ще му остане и белег, но само това.
— Само това?
— Да, само това.
— Слава Богу — въздъхна баща ми. Пак си дръпна от цигарата. — Ами ти?
— Какво аз? Аз съм добре, татко.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Ще се наспя едно хубаво и всичко ще е наред.
— Питах те как си с парите. Майка ти ми каза, че нямало да постъпиш на онази работа.
— Не мога. Работното време е прекалено дълго. Няма да се свъртам вкъщи.
Погледнах към празния паркинг, където нощното небе вече изсветляваше. Някъде пееха птици. Вече не беше късно. Беше рано.
— Все ще излезе нещо.
Той извади портфейла си, отброи няколко банкноти и ми ги подаде.
— За какво? — учудих се аз.
— Докато излезе нещо.
— Няма нужда. Признателен съм ти, татко, но наистина ще си намеря работа.
— Знам, знам. Хората си умират да гледат телевизия, нали така? Сигурен съм, че в скоро време ще си намериш нещо. Това е за теб и Пат. Докато се уредиш.
Баща ми, медийният експерт! Единственото, което знаеше за телевизията, бе, че напоследък най-смешното, което въртят е „Бени Хил“. Въпреки това взех банкнотите, които ми даде.
Навремето сигурно щях да се ядосам, задето взимам пари от него — щях да се ядосам на себе си, че на моите години се нуждая от баща си и от помощта му, и още повече на него, задето се е вживял дотолкова в ролята на мой спасител.
Сега вече виждах: татко просто се опитва да ми покаже, че е на моя страна.
— Ще ти ги върна — обещах.
— Не бързам — отвърна баща ми.
Джина искаше да се качи на първия самолет, аз обаче я убедих да не го прави. Най-сетне я открих привечер на другия ден и вече не беше толкова важно тя да се качва на първия самолет.
Беше пропуснала ужасните минути, когато вкарваха Пат в спешното отделение.
Беше пропуснала безкрайните часове, когато се наливахме с чай, който не ни се пиеше, и чакахме да разберем дали резултатите от изследванията са добри. Беше пропуснала и деня, когато Пат седна с бинтованата глава на леглото и размаха светлинния меч точно до момиченцето с окапала заради лечението коса.
Джина беше пропуснала всичко това, беше го пропуснала, но нямаше никаква вина. Лично аз винях единствено онзи копелдак Ричард.
Докато открия Джина, вече знаехме, че Пат ще се оправи. Сега вече не исках тя да си идва.
Втълпявах си, че не го искам, понеже не ми се щеше тя да притисне Пат до себе си, да му каже, че всичко ще бъде наред, и после да замине отново. Знаех обаче, че подбудите ми не са чак толкова благородни. Къде, да го вземат мътните, се беше запиляла точно когато имахме най-голяма нужда от нея?
— Мога да си дойде още утре — рече ми тя. — Работата ще почака.
— Не се налага — уверих я аз съвсем спокойно. — Пат просто се удари. Е, да, удари се лошо. Но ще се оправи.
— При всички положения ще си дойда скоро. Още не знам кога…
— Не си променяй плановете — настоях аз.
Чуйте ни само: приказвахме си протоколно като двама души, срещнали се на скучен прием. Навремето можехме да си говорим по цяла нощ, навремето можехме да си говорим за всичко. А сега разговаряхме като двама души, които се познават съвсем бегло. Чуй ни само, Джина!