Сид стоеше на вратата с мукавена кутия с храна от ресторанта.
— Да не идвам в неподходящ момент?
— Много е подходящ даже. Влизай, де.
Стиснала кутията, тя влезе вътре.
— За Пат. Спагети песто.
— Зелени спагети. Любимите му. Благодаря ти.
— Трябва само да ги сложиш в микровълновата печка. Можеш ли?
— Я не се занасяй. Дори аз знам как се борави с микровълнова печка. Една или две минути?
— Една би трябвало да е достатъчно. Той буден ли е?
— Гледа телевизия. Както никога.
Още по пижамката с картинка от „Междузвездни войни“, Пат се беше излегнал на канапето и гледаше „Завръщането на джедаите“. След като го изписаха от болницата, бяхме изхвърлили през прозореца наръчника с правилата.
— Здравей, Пат — извика Сит, после приклекна до него и го погали по косицата, като внимаваше да не закачи лейкопласта, с който от едната страна бе покрито челото му. — Как ти е клетата главица?
— Добре е. Само ме сърбят шевовете.
— То оставаше да не те сърбят.
— Ама знаеш ли? Няма да ми ги махат. Шевовете, де.
— Така ли?
— Да, щели да се стопят — обясни Пат и ме погледна — да потвърдя.
— Точно така — рекох аз. — Разтварят се сами. От новите шевове са, нали?
— От новите — кимна Пат и пак насочи вниманието си към принцеса Лея, облечена съвсем оскъдно като наложница в царския двор на Джаба Хътянина.
— Я каква се е издокарала — усмихна се Сид.
— Да — съгласи се Пат. — Млада робиня е.
— Майко мила!
Двамата погледаха как принцеса Лея кърши снага сред оковите.
— Е, сега ще те оставя, за да оздравееш по-бързо — рече жената.
— Добре.
— Сид ти е донесла вечеря — вметнах аз. — Зелени спагети. Какво ще кажеш?
— Благодаря — озари я той с най-обаятелната си усмивка, — не ти трябва Дейвид Нивън.
— Винаги на твое разположение — отвърна тя.
Изпратих я до вратата, нещо вътре в мен сякаш пееше. Не ми се искаше тя да си тръгва.
— Признателен съм ти, че намина — подхванах. — Беше ми много приятно.
Сид се извърна и ме погледна с раздалечените си кафяви очи.
— Наистина — допълних. — Това е най-хубавото, което ми се е случвало днес. Определено.
— Нещо не разбирам — каза тя.
— Какво не разбираш?
— Защо ме харесваш. Дори не ме познаваш.
— Наистина ли искаш да ти кажа?
— Да.
Добре де, казах й.
— Харесвам те, защото си силна, без да си груба. Харесвам те, защото знаеш как да поставяш мъжете на място, но въпреки това си напуснала родината си заради мъж, защото си смятала, че това е любовта на живота ти.
— Най-голямата грешка, която съм правила някога.
— Възможно е. Но те харесвам, защото покрай музикалните филми на „Метро Голдуин Майър“, които си гледала като малка, си останала романтичка.
Тя се засмя и поклати глава.
— Мъжете са ти ясни като бял ден, въпреки това още искаш да намериш мъжа, с когото да изживееш живота си — продължих аз.
— Присмял се хърбел на щърбел.
— Харесвам те, защото, усмихнеш ли се, цялото ти лице грейва. Харесвам очите ти. Харесвам краката ти. Харесвам те, защото умееш да разговаряш с едно четиригодишно хлапе. Харесвам те, защото се държа мъжки, когато имах нужда от човек до себе си. Останалите само стояха и зяпаха отстрани. Беше добра. А не беше длъжна.
— Друго?
— Красива си.
— Ново пет! Изобщо не съм хубава.
— Ти си хубава и смела, и те ревнувам от всички мъже, с които някога си излизала. Случва се да минавам пред кафенето, където работиш, с надеждата да те срещна случайно.
— Мъчно ти е за жена ти — рече тя. — Много ти е мъчно.
— Вярно е — съгласих се аз. — Но е вярно и че съм хлътнал по теб.
— Божичко! — поклати Сид глава. — Та ти изобщо не ме познаваш.
Но не го каза, както първия път. Каза го нежно, с доброта, сякаш нямах никаква вина, задето не я познавам.
Докато го изричаше, пристъпи към мен и ме погледна с големите си очи, после ги притвори и долепи устни до моите. Започнах да я целувам.